Когато профучавам край могадорианците, те се завъртат на сто и осемдесет градуса, опитват се да стрелят, но пламъците ми осигуряват идеална защита. Привеждам глава и тичам с протегнати напред ръце, за да държа войниците далеч от себе си. Марина, Осем и Елла са по петите им и ги разчистват, докато аз препускам напред. Девет се е изкачил на тавана и се сражава с могадорианците оттам. Аз мятам огнени кълба към най-близките до мен и само за няколко секунди пламъците ги обгръщат и ги превръщат в плътен облак от прах и дим, който се стеле над мен. Забавям темпото, когато виждам, че и последният могадорианец е унищожен. Щом стигаме до края на стаята, запращам голямо огнено кълбо към вратата и я разбивам на парчета. За миг се спирам, за да се насладя на добре свършената работа. БК е дал приноса си за общото дело, но сега явно не е моментът да се поздравяваме. Май съм прихванал нещо от Девет. Продължаваме напред, за да видим какво още ни очаква.
Сетракус Ра е направил нещо с мен. Не мога да се помръдна и стоя като вкопана в земята. Отначало си мисля, че това е от изтощителната битка или от странната рана на ръката ми, а може би и двете. После осъзнавам, че се случва нещо по-сериозно, нещо, което не ми позволява да се движа. Напрягам се да вдигна глава към Сетракус Ра, който е застанал застрашително пред мен. В ръката си държи златен бастун с черно око върху дръжката. Протяга бастуна напред и черното око се отваря, премигва, завърта се наляво и надясно. Когато ме съзира, то се затваря бавно, после се отваря рязко и от него излиза безумно ярка заслепяваща червена светлина. Лъчът пълзи по безпомощното ми тяло и оставя след себе си странно вибриращо усещане върху кожата ми. Трябва да се мръдна на всяка цена. Трябва да се измъкна от тази отвратителна светлина, далече от това, което прави с мен, каквото и да е то, но съм напълно обездвижена. Ръката ми тежи цял тон. Уязвима съм и трябва да изляза от тази ситуация, трябва да вляза във форма. Но нищо не мога да направя.
Светлината от окото сега е пурпурна и пълзи по лицето ми. Облизвам устни и усещам вкус на изгоряло. Сетракус Ра се приближава и спира на около метър от мен. Затварям очи, стискам зъби и си мисля за Джон и Катарина, за Сам и Марина, за Елла. Пред очите ми са Осем и Анри, и Крейтън, даже и Бърни Косар. Няма да окажа тази чест на Сетракус Ра, няма да му доставя удоволствието да го гледам, докато ме убива. Нещо горещо и меко докосва челото ми, като полъх от въздух. Събирам сили за това, което предстои, каквото и да е то, и се стягам за агонията, която със сигурност ще ми донесе. Нищо не се случва и когато отварям очи, виждам Сетракус Ра пред себе си. Е, не съвсем. От дръжката на бастуна му струят ивици червена и пурпурна светлина и пълзят нагоре-надолу по масивното му тяло.
Сетракус Ра започва да се тресе и ореол от бяла светлина обгръща раменете и ръцете му. Той пада на колене в конвулсии и огромната му глава подскача нагоре-надолу. После сивкавата му восъчна кожа се отдръпва от мускулите и костите. Когато се връща обратно върху смаляващото се тяло, тя вече има друг цвят — матова, мургава кожа. От скалпа му изниква руса коса, тя бързо расте и скоро покрива цялата глава. Когато ме поглежда, отчаяното желание да се хвърля върху него е по-силно от всякога, но все още не мога да се помръдна. Той се е превърнал в мен — сиви очи и високи скули, изрусена руса коса.
— За да мога да бъда теб, ти трябва да останеш жива — казва Ра с моя глас, — но само за известно време.
Той вдига ръка с насочена към мен длан и сякаш под действието на магнит, поставен на тавана, и друг във вече изцяло черната ми ръка, аз се изстрелвам от пода, удрям се в тавана и увисвам на петнайсетина метра от земята. В мозъка си усещам болезнено бръмчене. Опитвам се отново да се свържа мислено с Елла, но не мога да чуя дори собствените си мисли. Когато със свободната си ръка докосвам другата, която е залепена за тавана, тя също почернява. Сковаващата неподвижност, която тегне на ръката ми, сега се разпространява. В един момент мога да движа само очите си. Цялото ми тяло сега е черно. Къс черна скала.
Глава 29
Отново заставам отпред. Марина ме следва, а Бърни Косар подтичва до нея и ръмжи. Елла все още носи сандъка ми, а Осем и Девет вървят плътно зад нас. Огънят ми ме е направил непобедим и пламъците ми поглъщат всеки могадориански войник, появил се иззад някой ъгъл или изскочил от някоя врата. Огънят е обсебил не само тялото, но и съзнанието ми. Никога досега не съм се чувствал толкова уверен, толкова решителен, така нахъсан да победя враговете ни.