— Тя все още не ми отговаря! — провиква се Елла, когато влизаме в друг коридор, изпълнен с виещи сирени и припламващи светлини. — Не знам дали изобщо чува нещо от това, което ѝ казвам.
— Е, поне знаем, че е жива, защото не са се появили нови белези — намесва се Девет и протяга крак, сякаш очаква да получи комплимент.
Огънят ми се разширява и се издига все по-високо, ближе стените и тавана на коридора, докато минавам по него. Не мога да опиша енергията, която блика в мен и която едва успявам да сдържа, сякаш всеки момент и аз ще изригна ведно с нея. Готов съм за битката със Сетракус Ра и знам, че и другите се чувстват по същия начин. Девет и Осем се вихрят и сеят унищожение, помитат войниците и ги пращат в небитието, отскачат от един могадорианец на друг, а Марина се сражава безстрашно, използва всичките си завети и запраща войниците във въздуха. Елла, която има по-малко разкри ти способности, наблюдава малко завистливо как помитаме войниците. Иска ми се да можех да спра за момент и да ѝ кажа колко е значима за нас, колко бе важна нейната способност да общува телепатично, за да се съберем всички заедно. Как тя като най-младия лориенец превъплъщава дългото ни съществуване и мощта на нашите гардове. Готови сме да си възвърнем Лориен и това е възможно благодарение на това, че даваме всичко от себе си в битката, всеки един от нас. Коридорът се разклонява и трябва да решим бързо накъде да продължим. Никога повече няма да направим избора да се разделим отново.
— Е, Огнено момче, а сега накъде? — пита Девет.
Марина пристъпва напред и посочва:
— Насам.
Способността ѝ да вижда в тъмното е по-полезна от ограничените възможности на моя лумен, така че аз изгасям огъня и всички тръгваме наляво след нея.
Марина и за миг не се колебае, когато стигаме пред входа на дълга просторна стая, изпълнена с високи кафяви колони. Нито пък някой от нас. Оръжията ни са готви за бой, когато дочуваме шум от маршируващи хора в далечния край на стаята. Бутам с лакът Марина.
— Хей, можеш ли да видиш кои са тези?
— Аха. Предполагам, че са войници на правителството. Със сигурност не са могадорианци. Много са. Не знам точно колко, може би двайсет или трийсет. Може и да са повече.
Тя се обръща и тръгва към войниците. Ние правим същото. Можем лесно да се справим с тях, като извием оръжията им с телекинезата си. Прекосяваме голямата стая, минаваме през още един коридор с врата и завиваме наляво, където налитаме на десетина войници на правителството, всички облечени в черно, които охраняват тежка метална врата. В момента, в който ни виждат, те се групират бързо, за да блокират входа към вратата, и започват да стрелят. Марина и Осем вдигат едновременно ръце, сякаш са се уговорили предварително, и спират куршумите още на сантиметри от оръжията. Девет се присъединява към тях и с мисълта си изтръгва пушките, после издига войниците нагоре и ги оставя да висят от купола на тавана. Всички грабваме по една пушка.
Девет забива върха на пушката си в рамката на охраняваната доскоро врата и я изтръгва от пантите.
Зад нея се показва още един коридор с наредени врати по двете стени. Девет се втурва напред. Минава от врата на врата и долепя ухо — всички са празни.
По-нататък по коридора виждаме стаи, които приличат на затворнически килии. Чудя се дали вече сме близко до Шест. Може би е някъде зад някоя от тези врати.
Пред една от вратите забелязвам следи от кръв. Изтръгвам вратата от три метра разстояние. Вътре е тъмно като в рог. Преди да успея да запаля лумена си, Марина ме избутва встрани.
— Тук има някой! — изкрещява тя.
От тъмния ъгъл се дочува хлипане и аз осветявам мрака.
Там, уплашен и мръсен, лежи някой, когото си мислех, че никога повече няма да видя. Сара. Коленича до нея и я гледам в приглушената светлина на лумена ми. Искам да ѝ кажа нещо, но от устата ми излизат само някакви пискливи звуци. Опитвам отново:
— Сара.
Не мога да повярвам, че седи пред мен. Не мога да повярвам, че я намерихме.
Сара ми хвърля бърз поглед и притиска колене към гърдите си, уплашена е. Страхува се от мен. Скрива глава между коленете си и изхлипва:
— Моля те, не ми причинявай това, не си играй с мен повече. Не го прави. Не мога да го понеса, не мога повече.
Седи и поклаща глава отново и отново. Мисля, че дори не е забелязала, че не съм сам. Усещам присъствието на другите зад гърба си, обгърнати в мрак.
— Сара — шепна аз, — това съм аз, Джон. Тук сме, за да те отведем у дома.
Девет се отдръпва назад и аз го чувам да казва на някого:
— Значи това е прословутата Сара, добре изглежда, дори и мръсна.
Сара притиска още по-силно колене към гърдите си и надзърта над тях. Изглежда толкова уплашена и уязвима, иска ми се да я хвана и вдигна от земята, но се приближавам бавно, готов за всичко. Може да е капан. Не съм стигнал дотук, за да извърша сега нещо, без да мисля. Когато я докосвам по рамото, тя изкрещява ужасена. Усещам как другите зад мен трепват стреснати, доловили ужаса в гласа ѝ.