Глава 30
С периферното си зрение виждам как Девет напада Сетракус Ра. Отново се обръщам към Осем. Искам да разбера дали ще мога да го излекувам. Държа ръцете си върху раната на гърдите му и чакам заветът ми да започне да действа. Нищо. Моля се Осем да издържи, да изтърпи болката, но виждам как кафявите му очи се обръщат нагоре и дишането му става все по-плитко. Ужасена виждам отново сцената от рисунката в лориенската пещера, онази, в която Сетракус Ра убива Осем с меча си. Нима предсказанието се сбъдва? Продължавам да притискам отчаяно ръце към гърдите му.
— Марина! — крещи Джон. — Трябва да ви измъкнем двамата с Осем от тази стая незабавно! Мисля, че ако се отдалечим от Сетракус Ра, заветите ни ще се върнат. Ако съм прав, ще можеш да спасиш Осем.
— Той е полумъртъв — отвръщам задавено. — Може да е твърде късно, каквото и да направим.
Нямам сили да му кажа за рисунката в пещерата. Чудя се дали Осем сега е в състояние да мисли за всичко това, да си спомни рисунката, да осъзнае какво може да се случи в този момент. Надявам се, че не.
— Тогава трябва да побързаме — казва Джон и ми подава могадорианско оръжие. После повдига Осем. — Стреляй по всички и по всеки, който не е някой от нашите приятели.
Опитваме се да изминем стотината метра до вратата колкото можем по-бързо, не изпускаме поглед и от другите, които участват в битката. С всеки могадорианец, който превръщам в купчина пепел по пътя си, аз се чувствам все по-силен. Опитвам се да не мисля за Шест — за истинската Шест, къде е и какво се е случило с нея. Знам, че това не беше тя. Иска ми се да бях убил онова нещо още преди да се беше разкрило. Оглеждам стаята. Девет се сражава със Сетракус Ра с нокти и зъби и жезълът му със звън се удря в меча на Ра. Въпреки цялата му сила Сетракус Ра сякаш си играе с него и просто чака подходящия момент да нанесе финалния удар и да го убие.
От мен се изцежда и последната капка от цялата ми вяра и сила, които изпитвах само преди миг. Просто те са твърде много, а ние сме много малко. А и сме лишени от заветите си, което значи, че сега сме просто деца. Деца, които се сражават срещу една организирана извънземна армия. Гадно ми е, че трябваше да изоставя другите, но знам, че Джон е прав. Наясно съм, че трябва да се измъкна оттук и да запазя надеждата, че ще успея да излекувам Осем. Сега за мен това е единственият възможен избор.
Почти сме стигнали до вратата, когато пред нас се изпречват двайсетина могадорианци. Някои от тях са с оръжия, други са с мечове и всички те изглеждат ужасяващо неудържими. Опитвам се да стрелям, но нито един от настъпващата срещу нас сган не пада от изстрелите, които изпращам срещу тях. Те са ужасно много. Джон успява да измъкне Осем отвън пред вратата и се присъединява към мен. Нахвърля се върху могадорианците и върти меча си с всичка сила. Аз се бия до него. Няма да изоставя Джон, каквото и да се случи. Ние винаги сме се подкрепяли и сме си давали кураж, когато някой от нас се е чувствал слаб. Затова сме успели да оцелеем толкова време и затова и ще победим. Силни сме само когато сме сплотени.
Джон помита могадорианците един по един, бързо и методично. Аз не преставам да стрелям, докато се придвижвам към изхода, за да го блокирам и да не им позволя да стигнат до Осем. Клякам отвън до него, за да проверя какво е състоянието му. Усещам пулса му, макар и слаб, и разбирам, че способността ми все още не се е върнала. Полагам ръце върху него и шепна яростно:
— Не можеш да умреш, Осем. Чуваш ли ме? Аз ще те излекувам. Заветът ми ще се възвърне и тогава ще те излекувам.
Осъзнавам, че могадорианците, които ни нападнаха, вече ги няма — унищожени са — и внезапно възцарилата се тишина ме сепва.
— Трябва да бързаме, ще дойдат още — припряно говори Джон.
Чува се оглушителен писък — през вратата виждаме Бърни Косар, който се е превърнал в чудовище. От всички страни са го наобиколили могадорианци, замахват с мечовете си и се опитват да го съсекат, но той отскача насам-натам и ловко отбягва ударите. Могадорианците не могат да го хванат, но и той не може да им направи кой знае какво. Правим крачка напред в стаята и виждаме Сетракус Ра, който точно в този момент измъква камшик с раздвоен край. От разклоненията му излизат пламъци и Ра го стоварва върху ръката на Девет. Раната мигом започва да почернява. Джон се обръща да ми каже нещо, когато чувам изстрел. Преди да разбера какво се случва, тялото на Джон потръпва и той пада на земята.
Залепена съм към тавана, погребана в черна скала. Наблюдавам как останалите гардове се борят за живота си, а аз не мога да почувствам дори собственото си тяло, камо ли да им покажа, че съм там горе. Безсилна съм и това ме убива. През целия си живот, във всеки един момент, са ме обучавали как да не бъда безсилна. Сетракус Ра не е кой знае какъв боец. Успява да ни повали само защото ни прави безсилни. Искам да съм там долу, с отсечената му глава в ръцете си, за да видят всички могадорианци. Да направя така, че всички да видят унищожението на техния водач и после пепелта им да се посипе върху праха на Ра.