Кристи Голдън
Възходът на Ордата
World of Warcraft #2
Тази книга се посвещава на Крис Метцен с огромна благодарност за нестихващия му ентусиазъм и подкрепата за този проект.
А също и на прекрасните ролеви играчи в WOW, с които имах честта да играя, включително (но не само!) Арън и Ерика Джоли-Миърс, Лейси Коулман и най-вече Шон Рич, който ме запали по тази игра.
Съвет в сянка, за победа!
Историите в тази книга са измислени. Имената, героите, местата и случките в нея са продукт на въображението на автора. Всякаква прилика с реални случки, места или хора е чисто съвпадение.
Пролог
Силата, която се излъчваше от странника, се завихряше и потрепваше в божествени нюанси, носеше се като пелерина зад гърба му и обгръщаше мощната му глава сякаш с корона от светлина. Гласът му бе доловим както за ушите, така и за ума и преминаваше през кръвта като отдавна забравена и внезапно припомнена любима песен.
Той предлагаше нещо изкушаващо и вълнуващо и караше сърцето да гори от копнеж. Но все пак, все пак… имаше нещо…
Когато си отиде, водачите на ередарите1 се спогледаха и заговориха тихо с думи, които звучаха само в съзнанията им.
— Иска твърде малко в замяна на това, което ни предлага — каза първият.
Той се изпъна и силата му заехтя както във физическия, така и в метафизическия свят.
— Такава сила — прошепна вторият, вглъбен в мислите си.
Той беше елегантният и красивият с божествената и блестяща същност.
— И казва истината. Това, което ни показа, ще премине. Никой не може да излъже за подобно нещо.
Третият мълчеше. Вторият беше прав. Начинът, по който онова могъщо същество им беше демонстрирало истината за това, което им предлага, не можеше да бъде подправен и всички го знаеха. И все пак това същество, този… Саргерас… Имаше нещо в него, което не се харесваше на Велън.
Останалите водачи бяха и негови приятели. Той беше особено близък с най-мощния и решителния от тримата — Кил’джейден. Двамата бяха приятели от години, които бяха преминали неусетно за същества, неподвластни на времето. Това, че Кил’джейден бе склонен да приеме предложението, имаше повече тежест от мнението на Велън и Аркемонд2, и макар обикновено да бе разумен, той понякога се поддаваше на собствените си капризи.
Велън отново се замисли за образа, който Саргерас им показа. Светове, които да покорят и по-важното — да изследват и проучват, защото повече от всичко ередарите са любопитни. За тези мощни същества познанието е това, което е храната и водата за по-нисшите създания, и Саргерас ги изкуши, позволявайки им да надникнат в това, което можеше да бъде тяхно само ако… Само ако му се закълнат във вярност. Само да дадат обет за същото от името на целия си народ.
— Както винаги, нашият Велън е предпазливият — каза Аркемонд.
Думите му трябваше да прозвучат като комплимент, но вместо това на Велън му се сториха по-скоро снизходителни. Той знаеше какво иска Аркемонд и сега колебанието му се приемаше единствено като пречка. Велън се усмихна.
— Да, аз съм предпазливият и понякога моята предпазливост ни е спасявала точно толкова, колкото твоята решителност, Кил’джейден, и твоята инстинктивна прибързаност, Аркемонд.
И двамата се засмяха и за миг Велън се успокои, усещайки топлите им чувства. Но щом утихнаха, той усети, че другарите му вече са направили своя избор. Велън почувства как сърцето му натежава, докато гледаше как се оттеглят, и се надяваше да вземе правилното решение.
Тримата винаги се сработваха отлично, а различните им характери взаимно се балансираха. Резултатът от това бе хармония и мир за народа им. Велън знаеше, че Кил’джейден и Аркемонд наистина искат най-доброто не само за себе си, но и за тези, които водеха. Той споделяше желанието им и досега тримата винаги бяха успявали да постигнат единодушие за подобни въпроси.
Велън се намръщи. Защо ли увереното и завладяващо присъствие на Саргерас го притесняваше толкова? Другите двама явно бяха склонни да приемат предложението му. Саргерас им беше казал, че ередарите са точно това, което е търсил. Силни, пламенни и горди същества, които да му служат, за да подкрепят каузата му за обединяването на всички светове. Освен това той искаше да ги усъвършенства. Искаше да ги промени за добро, да ги дари с невиждани във вселената неща. И наистина, вселената досега не бе виждала съюзяването на силите, които Саргерас твърдеше, че притежава, и уникалността на ередарите. И това, което Саргерас им беше казал, наистина щеше да отмине.