Той се спусна към Дуротан, подкоси по-малкия орк и двамата се забъхтиха с юмруци, докато не се наложи да бъде доведен шаман, за да се погрижи за нараняванията им и да ги порицае за неуместното сбиване на свещена земя.
— Поривисто момче — скара се главният шаман на Фростулф, древна женска, която наричаха Майка Кашур. — Не си достатъчно голям, за да не те ступам като непослушно дете, млади Дуротан!
Шаманът, който се погрижи за Оргрим, мърмореше по подобен начин. Но макар че от носа му шуртеше кръв и той гледаше как шаманът лекува лошо порязване на кафявото тяло на Оргрим, Дуротан се усмихна. Оргрим улови погледа му и също му отвърна с усмивка.
Предизвикателството беше започнало. Последното предизвикателство, което беше много по-важно от съревнование по вдигане на камъни и при което никой не искаше да признае поражение… и с това да потвърди, че приятелството между младежи от различни кланове е погрешно. Дуротан предчувстваше, че точно това предизвикателство няма да свърши, докато единият от двамата загине… а може би нямаше да свърши дори тогава.
Две
Помня първия път, когато се натъкнахме на таурените. Помня дълбокия глас и спокойното лице на Кейрн Блъдхуф13. Помня как седях на земята в палатка, която можеше да се разруши и изгради невероятно бързо, и все пак там се чувствах като у дома си. Пушехме лули, споделяхме храната и напитките си, усещахме ритъма на барабаните в костите си и си говорехме.
Отначало таурените ми изглежда жестоки, но те притежаваха мъдрост и хумор, и когато първият етап от преговорите бе завършен, вече бях сигурен, че орките са спечелили рядко срещан съюзник в лицето на тези полу-говеда.
Докато говорехме, се спусна нощта — нежна нощ, подобаваща на тази красива земя. Излязохме от палатката и погледнахме нагоре към безбройните звезди, а лек ветрец погали лицата ни. Обърнах се към Дрек’Тар за съвет. И с огромно изумление видях на лицето му сълзи, проблясващи на лунната светлина.
— Така беше едно време, вожде мой — каза той с треперещ глас. Той вдигна ръцете си, наклони назад глава и призова вятъра да го прегърне и да изсуши сълзите от здравото му зелено лице. — Близо до земята. Близо до духовете. Силни в лова, нежни с децата, знаехме, че мястото ни в света е праведно и заслужено. Разбирахме баланса на вземането и даването. Единствената магия, която таурените използват, е добрата и чиста магия на земята. Земята я отразява така, както навремето Дренор отразяваше връзката си с нас.
Тогава си спомних за молбата на таурените да им помогнем в борбата срещу врага им — злите и подли кентаври.
— Да… Съчувствам им. Ще е много хубаво, ако успеем да им помогнем — казах аз.
Дрек’Тар се засмя и обърна слепите си очи към мен, с които ме виждаше много по-ясно от някой с виждащи очи.
— О, млади ми Трал — каза той, все още засмян, — още не разбираш. Те ще помогнат на нас.
Дуротан тичаше, колкото позволяваха мощните му крака. Дишаше учестено, пот се стичаше по червеникавокафявата му кожа, но не спираше. Беше лято и широките му плоски крака бяха боси. Тревата под краката му беше мека и от време на време той стъпваше върху ярко виолетовите цветчета на дасанско цвете14. Ароматът от нараненото растение, което по традиция се отглеждаше като лечебна билка, се понасяше във въздуха и го вдъхновяваше да тича още по-бързо и по-надалеч.
Сега той тичаше в единия край на гората Терокар и навлизаше в прохладната й сиво-зелена вътрешност. Трябваше да внимава да не се спъне в извитите корени на елегантните дървета, за да не забави крачка. Меки светлинки проблясваха сред зеленото сърце на гората и спокойствието, което излъчваха, бе в пълно противоречие с нуждата на Дуротан да победи. Той ускори темпото, прескачаше повалените дънери, покрити с мъх, и се навеждаше под ниските клони с грациозността на талбък. Черната му коса, дълга, гъста и разпиляна чак до средата на гърба му, се развяваше зад него. Белите му дробове и краката му го умоляваха да спре, но той стискаше зъби и игнорираше апела на тялото си. Той беше Фростулф, наследник на лидерски клан, и никой Блекрок не можеше да…
Дуротан чу нещо наподобяващо боен вик далеч зад него и сърцето му помръкна. Гласът на Оргрим, също като този на Дуротан, все още не стигаше за дълбокия рев, който отличаваше възрастния мъжки, но дори самият Дуротан трябваше да признае, че вече бе внушителен. Той напрегна краката си да се движат още по-бързо, но ги почувства тежки и неподвижни, сякаш бяха изваяни от камък. Той с ужас видя с крайчеца на окото си как Оргрим се появява в зрителното му поле и с един последен напън… го задминава.