Звучеше като добър съюз. Всичко беше по-хубаво от оставането в този свят, където ги чакаше единствено бавна смърт. Красива, плодородна земя, готова да бъде щурмувана — това само по себе си беше достатъчно за сделка. А щеше да има още толкова много… Той вдигна захласнати очи към странника.
— Кажи ми какво да направя.
Гул’дан се събуди проснат на пода. До него върху студения камък лежеше парче пергамент, изписано с неговия почерк. Той бързо го прегледа. Портал. Азерот. Човеци. Медив.
Гул’дан се усмихна.
Двадесет и две
Може ли едно нещо да бъде едновременно благословия и проклятие? Спасение и гибел? Защото по този начин виждам това, което последва в историята на народа ми.
Погледнато отвсякъде, демоничните енергии, използвани толкова свободно и без да се отдава значение на цената, изтощили всичко благотворно и животворно в света Дренор. Кил’джейден искал да увеличи числеността на орките, за да създаде огромна армия и го направил — ускорил растежа на децата, лишавайки ги от детство. Така населението на орките нараснало повече, отколкото някога е било и нямало как да се изхранят гладните.
Ясно ми е, че всички, преживели тези ужасни времена, са осъзнавали факта, че оставането в Дренор е било равно на заличаване на расата ни.
Но как сме напуснали света си… и защо сме го напуснали… Сега светът, в който живеем, все още кърви от раните, които му причинихме.
Правя всичко по силите си да ги излекувам, докато поддържам интересите на новата Орда, която създадох, но се чудя дали тези рани някога ще зараснат. Животът на хората ми е благословия. Начинът, по който я получихме — проклятие.
Орките от Съвета в сянка бяха изнервени, почти се бяха поболели от притеснение като Гул’дан, когато Кил’джейден ги изостави. Но сега имаха цел. Той свика Съвета и сподели с тях думите на мистериозния странник, който се наричаше Медив. Той им разказа за плодородните поля, чистата вода и здравите животни с лъскава козина. Разказа им дори с по-голяма радост за съществата, наречени човеци, борбата с които щяла да бъде предизвикателство, но които несъмнено щели да паднат под ударите на по-мощната Орда.
— Вода, храна, убийства. И власт за тези, които се съгласят да ги получат — съблазнително каза Гул’дан, почти мъркайки.
Беше ги преценил точно. Очите им, някои червени, други все още кафяви и строги, бяха фокусирани върху него и в тях той видя надежда… и алчност…
Работата започна.
Първо трябваше да пренасочват вниманието на гладуващата Орда. Гул’дан добре съзнаваше, че с намаляването на храната и изгарящата жажда за насилие, която вече нямаше отдушник, орките щяха да се обърнат едни срещу други. Той и Блекхенд изпратиха укази до всички кланове за определяне на най-добрите им воини, които да участват самостоятелно или в малки групи в организирани публични боеве. Победителите в битките щяха да получат от победения клан храна, както и чиста вода и слава. Въодушевени за нещо, каквото и да е то, което да смекчи болката от двойния им глад — за храна и за кръв, орките радушно посрещнаха предложението и Гул’дан остана доволен. Медив искаше армия, която да атакува човеците. Това нямаше да стане, ако воините се избиеха помежду си преди нападението.
Дуротан продължаваше да им създава грижи. Вождът на клана Фростулф, явно окуражен от факта, че Гул’дан не го уби в нощта на атаката на Шатрат, беше започнал да се изказва все по-открито. Той обяви организираните боеве за унизителни. Призова да се потърси начин да се излекува земята и намекваше за вината на уорлоците. С други думи, той танцуваше възможно най-близо до границата и понякога дори я пресичаше. И както винаги, някои го слушаха.
Макар че Фростулф беше единственият цял клан, който отказа да пие кръвта на Манорот, имаше и други орки на по-ниски позиции, които направиха същото. Този, който най-много притесняваше Гул’дан, беше Оргрим Дуумхамър. Той можеше да се окаже проблем. Оргрим никога не бе харесвал Блекхенд и един ден можеше да направи нещо по въпроса. Но засега той не подкрепяше открито Фростулф и всъщност бе един от редовните участници в боевете.
Виденията на Гул’дан продължаваха. Медив имаше пределно ясна представа за това, което иска — портал между двата свята, такъв, който да бъде създаден от Съвета в сянка и уорлоците от едната страна, и Медив и каквато и магия да контролираше той — от другата страна. Те не можеха да работят тайно. Порталът трябваше да е достатъчно голям за армията, която Медив възнамеряваше да пропусне през него. Освен това Ордата се чувстваше унила. Вълнението и предизвикателството от големите церемонии за битките на арената, както и строителството на портал, щеше да им предостави нещо, върху което да се фокусират.