Медив беше доволен от идеята. В едно от виденията той прие формата на голяма черна птица, която кацна върху ръката на Гул’дан. Ноктите ѝ се забиха в плътта му и червеникавочерна кръв се стече по зелената му кожа, но болката бе… приятна. Около крака на птицата беше навито едно малко парче хартия. Във видението си Гул’дан разви хартията и видя дизайна на нещо, което го остави без дъх. Когато се събуди, той го преначерта на голямо парче пергамент. Разучи го и очите му блеснаха от вълнение.
— Красота — каза той.
— Не разбирам недоволството ти — каза Оргрим един ден.
Двамата с Дуротан седяха върху вълците си и оглеждаха строежа на това, което Гул’дан наричаше Портал. Накъдето и да се обърнеше, Дуротан виждаше трудещи се орки. Мъжките бяха голи до кръста, женските почти толкова и зелената им кожа блестеше от пот на слънцето, което изгаряше земята. Някои от тях издаваха ритмични бойни викове, докато работят, други бяха мълчаливи и фокусирани. Пътят до платото, простиращ се почти по права линия от това, което сега се славеше с името Цитадела Хелфайър, вече беше павиран и строителните съоръжения се придвижваха лесно.
Четирите огромни платформи имаха дренайски дизайн. Тази ирония не убягна на Дуротан. Оригиналният дизайн беше променен, коронован с вече познатите копия и остри върхове, които отличаваха архитектурата на орките. Но Дуротан помнеше как бе изкачвал подобни стъпала като малък и как после отново изкачваше същите стъпала с намерението да убие всеки по пътя си. Два обелиска се извисяваха към небето като остри копия, а върху трети беше издигната статуя на Гул’дан.
Но най-страховито бе четвъртото нещо, разположено малко по-назад от първите три. Това трябваше да е скелетът на истинския Портал, който Гул’дан обещаваше да задейства. Две огромни каменни плочи се издигаха високо, а трета бе положена върху тях, оформяйки най-грубо подобие на порта. По повърхността на камъните бяха започнали да се появяват изображения, извисяващи се силуети на закачулени фигури от двете страни, а отгоре се извиваше нещо като дракон.
— Това не е ли по-добре, отколкото да дойдат в лагера ти и да избият хората ти? — продължи Оргрим.
Дуротан кимна.
— Да, донякъде — каза той. — Но все още не знаем къде води този портал.
Оргрим посочи към пустинния пейзаж. Полуостров Хелфайър беше една от най-разрушените части на света, но изобщо не бе единствената.
— Има ли значение? Знаем откъде започва.
Дуротан изсумтя с лека насмешка.
— Май си прав за това.
Той усети сивите очи на Оргрим върху себе си.
— Дуротан… Сдържах се да те попитам, но… защо забрани на клана си да пие от бокала на Гул’дан?
Дуротан се обърна към приятеля си, отговаряйки му на въпроса с въпрос.
— Ти защо отказа?
— Имаше нещо… нередно — каза накрая Оргрим. — Не ми хареса това, което видях да се случва с другите.
Дуротан сви рамене, надявайки се другарят му да не задълбочи темата.
— Почувствал си същото, което и аз.
— Сигурно — каза Оргрим и не продължи да настоява.
Дуротан не виждаше смисъл да разкрива това, което знае. Той беше успял да защити хората си от ужаса, който щеше да ги сполети, ако бяха пили от демоничната кръв. Беше се противопоставил на Гул’дан и засега нямаше особени последствия. И Оргрим, слава на предците, беше достатъчно мъдър да осъзнае, че нещо не е наред и също да откаже. Засега това стигаше на Дуротан, сина на Гарад, вожда на клана Фростулф.
— Днес ще се бия — каза Оргрим, сменяйки темата. — Ще дойдеш ли?
— Знам, че не го правиш за слава, а за клана си — отвърна Дуротан. — Биеш се, за да им спечелиш храна и вода. Но аз няма да покажа лицето си на тези… прояви. Орките не трябва да се бият с орки. Дори и на ритуални боеве.
Оргрим въздъхна.
— Не си се променил, Дуротан. Винаги те е било страх да не те победя.
В гласа му се долови лека шега. Дуротан се обърна и за пръв път от много време, цели месеци, искрено се усмихна.
Дойде денят.