Гул’дан говореше за красива земя, богата и пълна с охранени животни, плодородни поля и синьо небе. Сега Дуротан наистина виждаше напълно непознато място, но то бе далеч от идилията, която Гул’дан описваше. Беше толкова влажно, колкото Дренор бе сух. Гъста мъгла се носеше над солена вода и поклащаше блатна растителност. Въздухът се изпълни с жужене и чуруликане. Дуротан си помисли, че там поне има живот.
Сред тълпата прозвуча недоволно шушукане. Там ли искаше да ги изпрати Гул’дан? На пръв поглед не изглеждаше много по-хубаво от техния свят. Но все пак. Дуротан осъзна, че водата значи живот. Макар небето да бе оранжево, а не синьо, и земята да бе водниста, а не покрита с цветя и трева, в този свят имаше живот.
Той се обърна към Гул’дан, когато шушукането се усили. Вещерът явно се опитваше да прикрие собствения си шок. Той махна с ръка за тишина.
— Азерот е огромен свят, какъвто е и нашият! — извика той. — Знаете, че на различни места гледката е различна. Сигурен съм, че това важи и за този свят. Това място… не изглежда толкова изкусително, колкото аз…
Гласът му утихна, той се отърси и видимо се съвзе.
— Но вижте, това наистина е нова земя! Истинска е! Вие!
Гул’дан посочи към две дузини въоръжени орки, които стояха до Портала. Те застанаха мирно.
— Вие сте избрани първи да изследвате новата земя. Преминете в името на Ордата!
Орките се поколебаха само за миг и после се втурнаха към Портала. Сцената изчезна. Дуротан извърна глава към Гул’дан. Уорлокът полагаше всички усилия да запази спокойствие, но очевидно бе поразен.
— Те са нашите разузнавачи — заяви Гул’дан. — И ще ни донесат новини от новия свят.
И преди тълпата пак да се надигне от негодувание, образът на блатото отново се появи и орките се завърнаха… усмихнати до ушите. Повече от половината носеха трупове на едри животни. Едното бе някакъв люспест гущер, с дълга опашка, с къси и дебели крайници и огромна челюст. Другото беше нещо вълнесто, имаше четири крака, които завършваха с дълги нокти, дълга опашка, малки закръглени уши и петна по жълтата лъскава козина. И двете животни изглеждаха здрави.
— Убихме и опитахме от двата вида — докладва водачът на разузнавачите. — Месото им е хубаво. Водата там е чиста. Не ни трябва красива земя. Трябва ни нещо, което да ни храни. Този Азерот ще свърши работа, Гул’дан.
Сред тълпата отново се надигна шушукане. Несъзнателно погледът на Дуротан се спря върху животните, които разузнавачите бяха донесли и стомахът му закъркори. Той не беше ял от два дни. Гул’дан видимо се успокои. Той погледна към Дуротан и присви очи. Дуротан предвкусваше нещо лошо, остро и горчиво в гърлото си.
Той и кланът му бяха нужни и го знаеше. Но знаеше и че защитата му на детето и реакцията, която предизвика сред останалите кланове, много от които се притекоха на помощ на Фростулф, няма да бъде забравена. Той очакваше Гул’дан да заповяда екзекуцията или отлъчването му, но очевидно Дуротан и орките Фростулф все още му носеха някаква полза, както и на Блекхенд. Така да бъде. Засега той щеше да се бие редом с братята си, а утре да става каквото ще. Каквото и да се случи, Дуротан знаеше, че ще умре с чест.
Гул’дан се обърна към тълпата нетърпеливи орки и си пое дълбоко дъх.
— Това е съдбовен момент — каза той. — От другата страна ни очаква ново начало. Нов враг за заличаване. Усещате го, нали? Жаждата ви за кръв нараства! Последвайте Блекхенд! Слушайте заповедите му и ще подчините този нов свят, както ви се полага! Това е вашият нов свят! Вземете си го!
Виковете бяха оглушителни. Тълпата се втурна напред. Дори Дуротан почувства вълнение от предстоящата среща с новия свят — толкова свеж и плодороден и готов да бъде завзет. Може би напразно се тревожеше, може би това наистина щеше да бъде ново начало. Дуротан обичаше клана си, обичаше хората си. Искаше да ги види щастливи. И той, както всички орки до този момент, обичаше да убива. Може би всичко щеше да е наред.
Със секира в ръка и изпълнено с надежда сърце, Дуротан се втурна с потока през Портала към това място, наречено Азерот. Той вдигна ръце и нададе вика, който излизаше от устата на всички орки, които настъпваха напред:
— За Ордата!
Епилог
И така започна историята ни в този свят, наречен Азерот. Връхлетяхме през Портала като въплъщение на смъртта, като вихър от кръвожадни убийци. Нищо чудно, че човеците толкова ни мразят, някои от тях и до днес. Но може би тази история, която описвам, един ден ще бъде прочетена от човек, елф, гном или джудже. Може би те ще разберат, че и ние знаем какво е страдание и жертва.