Опасенията на баща ми, че той и кланът му са набелязани за изгнание, се потвърдили. Малко след като кланът Фростулф преминал в Азерот, Гул’дан ги пропъдил. Те били принудени да потърсят дом в суровите планини на Алтерак. Белите вълци, които все още ловуват там, са наследници на онези от Фростулф, които последвали клана ми през Портала и чиято вярност била непоколебима пред думите на някой, в чието сърце се таи само злоба.
Когато съм се родил, баща ми осъзнал, че трябва да разкаже на останалите орки всичко, което знаел, че им е било причинено. Той се свързал със стария си другар Оргрим Дуумхамър, който му повярвал и щял да се съюзи с него, ако баща ми не бил предаден и убит. Когато достигнах зрелост, Оргрим стана мой другар, какъвто е бил и на баща ми, и точно аз изпълних пророчеството на дуумхамъра.
В тяхна чест тази земя се нарича Дуротар, а най-славният й град — Оргримар. Тя е малката надежда…
— Водачо!
Беше дълбокият, дрезгав глас на Ейтриг. Трал спря по средата на изречението си и отмести писалката, за да не зацапа пергамента.
— Какво има? — попита той стария орк, който бе един от най-верните му съветници.
— Има новини… новини от Алианса. Един от информаторите ни е научил нещо, което настоява да узнаеш.
Трал ненавиждаше думата шпионин, но въпреки това имаше шпиони, както и Джейна Праудмуър имаше своите в земите му. Това се очакваше и често се оказваше от полза. Но много рядко някой от тях бе толкова настоятелен да го види. Явно наистина се бе случило нещо важно.
— Покани го и ни остави насаме — отвърна той.
Ейтриг кимна и след миг при него влезе един дребен, мършав, трудно определим мъжки човек. Той изглеждаше изтощен, недохранен и уплашен. Трал несъзнателно се изправи в целия си ръст, но после осъзна, че може да го притесни.
— Искаш ли нещо за ядене или пиене? — попита благо той.
Шпионинът поклати глава, но после се поправи.
— В-вода, ако може — каза той с прегракнал глас.
Военачалника сам наля една чаша и я подаде на човека, който отпи жадно и после обърса уста с опакото на ръката си.
— Много благодаря, Военачалнико — каза шпионинът този път по-спокойно.
— Новините? — припомни му Трал.
Мъжът пребледня. Трал мислено въздъхна. Той никога не би постъпил толкова брутално… или толкова глупаво… да убие вестоносец, ако му донесе лоша новина. Такова отношение можеше да има само един резултат — никой нямаше да иска да бъде вестоносец. Той се усмихна с надеждата да го успокои.
— Не се плаши. Новините, добри или лоши, са добре дошли, стига да са ми от помощ да защитя хората си — каза той.
Човекът изглеждаше леко облекчен. Той си пое дълбоко дъх и каза:
— Милорд — подвоуми се малко, но после мрачно продължи, — дренаите са дошли в Азерот.
Трал се озадачи. Той размени поглед с Ейтриг, който вдигна рамене.
— Някои дренаи живеят в Азерот от години — каза той. — Наричат ги изгубените. Ние знаем за тях. Това не е нищо ново, друже.
Мъжът изглеждаше поразен.
— Не разбирате — каза нервно той. — Не тези жалки същества… а истинските дренаи! Имаше… дойде кораб. От небето. Разби се като инфернален камък преди два дни.
Трал рязко си пое дъх. Никой не би объркал такова нещо в нощното небе, което прилича на звезда, падаща върху земята. Значи… не е било звезда, нито инфернал. Било е кораб…
Мъжът все още говореше.
— Праудмуър се е съгласила да им помогне. Сред тях има един… блед, благороден, с особено силно присъствие, въпреки че не е физически силен. Наричат го Велън.
Трал се сепна. Дренаи? Пророка Велън? Тук? Той бавно се отпусна в стола си, като зашлевен от същността на новината. Най-страшният враг на орките е дошъл в Азерот и е бил приет от Алианса. Как при това положение можеше да има мир между Ордата и Алианса?
— Предците да са ни на помощ — прошепна Трал.