Явно напълно единодушни, двете момчета се обърнаха и побягнаха.
Сега на Дуротан му се искаше последното им съревнование да не бе свързано с тичане, защото краката му още не бяха отпочинали. И все пак те се движеха, а нуждата да оцелее му даваше сили.
Как бяха стигнали толкова надълбоко в територията на огрите? И къде бяха гроните? Дуротан си представи как един огърски лидер си проправя път през дърветата, както го беше направил този, извисявайки се над обикновените огри, както огрите се извисяват над орките, и още по-противен от огър, сякаш направен повече от пръст, отколкото от плът и все пак ужасно противен… а единственото му кървясало око се взира в Дуротан и Оргрим и насочва огрите към тях.
Той и Оргрим не бяха достигнали възраст, за да бъдат приети сред воините на клановете и не им бе разрешено да ловуват огри, още по-малко грони. Бяха ходили на считания за по-безопасен лов за талбък и други лесни плячки, но Дуротан копнееше за деня, когато ще може да се изправи пред тези страховити същества и да донесе слава както на себе си, така и на клана си.
Но сега вече не беше толкова сигурен. Земята продължаваше да се тресе и виковете на огрите се чуваха все по-ясно.
— Смачка малки орки! Аз смачква!
Ревът, който последва, почти накара ушите му да закървят.
Нещото ги настигаше. Въпреки че паникьосаният му разум заповядваше на тялото му да тича по-бързо — „по-бързо, проклет да си“ — той не можеше да увеличи дистанцията между себе си и чудовищното създание, което се приближаваше, и огромната му сянка почти закриваше малкото светлина, която се процеждаше през клоните на дърветата.
Дърветата оредяха и светлината се увеличи. Младежите наближиха края на гората. Дуротан продължаваше да тича и навлезе в откритото пространство на поляната, а краката му отново усетиха меката трева. Оргрим беше малко пред него. Отчаяние завладя Дуротан и бе последвано от силна черна вълна на гняв.
Още не бяха пораснали! Не бяха ходили на първия си истински лов, не бяха танцували около огъня с женските, не бяха окъпали лица с топлата кръв на първата си плячка. Имаше толкова много неща, които не бяха направили. Да загинеш в битка е едно, но сега това страховито същество имаше такова надмощие, че смъртта им щеше да изглежда по-скоро жалка, отколкото почетна.
Съзнавайки, че ще му отнеме ценни секунди, но неспособен да овладее порива си, Дуротан обърна глава, за да изругае огъра, преди да бъде сплескан като палачинка от огромния му боздуган.
Но това, което видя, го остави с отворена уста.
Спасителите им не издадоха нито дума. Те се движеха мълчешком като тиха вълна от синьо, бяло и сребърно, която се появи като че ли от самия въздух. Дуротан чу познато свистене на стрели, които прорязаха въздуха и след секунда ревът на огъра бе изпълнен не с гняв, а с болка. Десетки стрели, дребни нещица за това огромно тяло, застърчаха от него и създанието спря смъртоносния си ход. То изрева и се опита да извади стрелите от кожата си.
Проехтя ясен глас. Макар че не разбираше езика, Дуротан разпозна мощните думи и кожата му настръхна. Изведнъж небето се изпълни със светкавици. Но те не приличаха на светкавиците, които Дуротан беше виждал да призовават шаманите. Сини, бели и сребърни енергии изпращяха около огъра, завихриха се около него и го обгърнаха като мрежа. Чудовището изрева отново и падна. Земята се разтърси.
Сега дренаите, чиито тела бяха покрити с някакъв метален слой, който отразяваше студените нюанси на магическите енергии и заслепяваше очите на Дуротан, слязоха от ездитните си животни и се насочиха към падналия огър. Проблеснаха остриета, произнесоха се още мощни думи и команди и Дуротан трябваше или да затвори очи, или да полудее от гледката.
Накрая настъпи тишина. Дуротан отвори очи и видя, че огърът е мъртъв. Очите му все още се взираха, езикът му се подаваше между разтворените устни, а тялото му бе покрито с червена кръв и черни следи от изгаряне.
Толкова бе тихо, че Дуротан чуваше собственото си насечено дишане, както и това на Оргрим. Двамата се спогледаха, изумени от това, на което бяха станали свидетели.
И двамата бяха виждали дренаи, разбира се, но само отдалеч. Те идваха от време на време при някой клан, за да изтъргуват умело изваяните си сечива, оръжия и каменни украшения в замяна на дебелите кожи на горски животни, изтъканите в ярки цветове одеяла и редките материали, които орките събираха от земята и скалите. Такова събитие винаги е било в интерес на клановете, но то не траеше повече от няколко часа. Дренаите — синьокожи, любезни и зловещо привлекателни — не търсеха близост, а и никой вожд на клан не бе рискувал да ги покани да останат и да се порадват на оркското гостоприемство. Взаимоотношенията бяха сърдечни, но сдържани и като че ли всеки предпочиташе да е така.