Сега водачът на групата, която се появи толкова изненадващо, се насочи към Дуротан. От позицията си на земята Дуротан видя нещо, което досега не бе забелязвал у дренаите.
Краката им не продължаваха направо от тялото до земята. Те се сгъваха назад като… като на талбък и завършваха с раздвоено копито, а от лъскавото синьо копито нагоре бяха обвити с метал. И… да, определено имаха дебела, гладка опашка, която се размахваше напред-назад. Сега притежателят на тези крака и опашка се надвесваше над него, предлагайки му здравата си синя ръка. Дуротан примигна, взирайки се малко по-дълго в неочакваната форма на дренайските крака и опашка, и скочи на крака без чужда помощ. Той погледна към лицето, по което сякаш се бе сраснало самото метално покритие. По цветния плащ падаха черните коси и брадата на съществото, а пронизващите му очи бяха с цвета на зимно езеро.
— Ранени ли сте? — попита насечено дренаят на общия оркски език и явно не му беше лесно да си изкриви езика с гърлените срички.
— Само честта ми — Дуротан чу Оргрим да прошепва под нос.
Той също бе жегнат по някакъв начин. Дренаите очевидно бяха спасили живота и на двамата и той, разбира се, бе благодарен за това. Но те бяха видели двама горди оркски младежи да бягат от опасността. Очевидно опасността бе напълно реална — един удар на гигантския боздуган можеше да сплеска него и Оргрим и да ги превърне в две смачкани купчини… но все пак.
Дренаят може да е, но може и да не е чул или разбрал Оргрим. На Дуротан му се стори, че видя как устните му се извиват в усмивка. Дренаят обърна поглед към небето и Дуротан с ужас осъзна, че слънцето е ниско над хоризонта.
— Вие двамата сте се отдалечили доста от дома, а слънцето се готви за сън — каза той. — От кой клан сте?
— Аз съм Дуротан от клана Фростулф, а това е Оргрим от клана Блекрок.
Дренаят го изгледа изумен.
— Вие сте от различни кланове? Заради някакво съревнование ли сте се отдалечили толкова много от домовете си?
Дуротан и Оргрим се спогледаха.
— И да… и не — отвърна Дуротан. — Ние сме приятели.
Дренаят ги изгледа с изумление.
— Приятели… от различни кланове?
Оргрим кимна.
— Да — добави той някак в своя защита. — Не е обичайно, но не е и забранено.
Дренаят кимна, но все още изглеждаше изненадан. Той ги погледа за кратко, после се обърна към двама от другарите си и пошушна нещо на родния си език. Дуротан намери езика им за невероятно музикален, наподобяващ звука на ручей, криволичещ по камъчета, или пък песен на птица. Другите двама дренаи слушаха внимателно и после кимнаха. Единият извади кожената си манерка и пи вода, преди да се втурне пъргаво и бързо като талбък в посока югозапад, където се намираше кланът Фростулф. Вторият пое на изток — към клана Блекрок.
Дренаят, който говореше с тях, се обърна към младежите.
— Те ще известят семействата ви, че сте добре и на сигурно място. Ще се върнете по домовете си утре. А до тогава съм щастлив да ви предложа гостоприемството на дренаите. Името ми е Ресталаан. Аз съм водачът на стражите на Телмор — града, с който и двата ви клана редовно търгуват. За съжаление не помня нито един от двама ви, но младите орки обикновено странят от нас, когато идваме на ваша територия.
Оргрим се наежи.
— Не ме е страх от нищо и от никого.
Ресталаан леко се усмихна.
— Ти бягаше от огър.
Кафявото лице на Оргрим потъмня, а очите му гневно проблеснаха. Дуротан леко сведе глава. Както се опасяваше, Ресталаан и останалите бяха станали свидетели на срама им и сега щяха да им го натякват.
— Това — продължи спокойно Ресталаан, сякаш не бе забелязал ефекта на думите си върху младежите, — е мъдрост. Ако не бяхте побягнали, утре щяхме да занесем на семействата ви два трупа, вместо двама здрави и силни младежи. В страха няма нищо срамно, Оргрим и Дуротан. Срамно е, когато му позволите да ви попречи да направите правилното нещо. А във вашия случай бягството определено беше правилното нещо.
Дуротан гордо вирна брадичка.
— Един ден ще сме големи и силни. Тогава огрите ще се страхуват от нас.