Ресталаан обърна благото си лице към него и за изненада на Дуротан, кимна.
— Напълно съм съгласен — каза той. — Орките са силни ловци.
Оргрим присви очи, очаквайки и подигравката, но такава не последва.
— Хайде — каза Ресталаан. — Нощем в гората Терокар дебнат опасности, с които дори стражите на Телмор не биха искали да се сблъскат. Да вървим.
Макар че беше изтощен, Дуротан намери сили да поддържа бързо темпо. Той нямаше да се посрами два пъти за един ден. Те тичаха известно време и накрая слънцето се скри зад хоризонта, оставяйки славните си следи в червено, златно и накрая виолетово. От време на време той поглеждаше нагоре, като се опитваше да не изглежда груб, но бе твърде любопитен, виждайки тези странни същества само на няколко метра от себе си. Той продължаваше да чака да види знак от града — пътища, отъпкани от безброй крака, минаващи по едно и също място, каменни огнища, осветяващи пътеките, сенките на сгради в тъмното небе. Но не видя нищо. И докато продължаваха напред, започна да го обзема страх.
Ами ако дренаите всъщност нямаха намерение да помогнат на него и Оргрим? Ами ако възнамеряваха да ги заловят и да ги държат за откуп? Ами ако мислеха да им причинят нещо по-страшно — да ги жертват за някой тъмен бог, или…
— Пристигнахме — каза Ресталаан.
Той слезе от животното си, коленичи на земята и отмести няколко листа и борови иглички. Оргрим и Дуротан се спогледаха объркани. Все още се намираха по средата на гората. Нямаше град, нямаше улици, нямаше нищо. Двамата орки се окопитиха. Другите имаха сериозно числено превъзходство, но младежите нямаше да се дадат без бой.
Все още коленичил върху естествения килим от борови иглички, Ресталаан разкри един красив зелен кристал, който бе внимателно скрит под него. Дуротан се вторачи, пленен от красотата му. Можеше да се събере в дланта му и той изгаряше от желание да го докосне, да почувства гладката му повърхност, това странно пулсиране върху кожата си… По някакъв начин бе сигурен, че излъчва спокойствие, каквото досега не бе усещал. Ресталаан изрече няколко срички, които се запечатаха в съзнанието на Дуротан.
— Кела мен самир ламаа кал.
Гората започна да блещука, сякаш беше отражение на застинало езеро, в което е хвърлен камък. Дуротан неволно ахна. Блещукането се усили и изведнъж… нямаше гора, нямаше дървета, а само един широк павиран път, който минаваше покрай планините и водеше до място, пълно с образи, каквито Дуротан никога досега не бе виждал.
— Ние сме в сърцето на държавата на огрите, макар че навремето, когато градът е бил построен, не е било така — каза Ресталаан и се изправи. — Ако огрите не могат да ни видят, не могат и да ни атакуват.
Дуротан намери езика си.
— Но… как?
— Проста илюзия, нищо повече. Трик… на светлината.
Нещо в начина, по който прозвучаха думите му, накара кожата на Дуротан да настръхне. Виждайки обърканото изражение на орка, Ресталаан продължи.
— Не можеш винаги да вярваш на очите си. Мислим, че това, което виждаме, е реално, че светлината винаги ни показва нещата такива, каквито са. Но светлината и сянката могат да бъдат манипулирани и насочвани от тези, които ги познават. Изричайки онези думи и докосвайки кристала, аз промених начина, по който светлината пада върху скалите, дърветата и целия пейзаж. Сега очите ви възприемат нещо напълно различно от онова, което беше тук.
Дуротан осъзнаваше, че все още гледа глупаво. Ресталаан тихо се засмя.
— Елате, мои нови приятели. Елате там, където нито един от хората ви не е бил досега. Поемете по пътя към моя дом.
Три
Дрек’Тар не е виждал градовете на дренаите от мирното време. Той ги бе виждал само когато… Е, май избързвам малко.
Той ми каза, че баща ми е вървял по блестящите пътища на дренаите, че е опитвал храната им, спал е в убежищата им и е говорил открито с тях. Надникнал е в свят толкова различен от нашия, че дори днес не е лесно да си го представим. Дори земите на калдорейците не са толкова странни за мен, колкото тези на дренаите, за които научих.
Дрек’Тар казваше, че Дуротан не е имал думи, с които да опише това, което е видял. Може би днес, ако живееше на земята, която носи неговото име, и бе видял това, което съм видял аз, може би щеше да може. Съжалението има горчив вкус…
Дуротан не можеше да помръдне. Сякаш го бе обгърнала тайнствена мрежа от блестяща енергия, както стана и с онзи огър, и той не можеше да й се противопостави. Той стоеше с отворена уста и се опитваше да възприеме това, което се разкри пред очите му. Градът на дренаите бе удивителен! Вплетен в планината, сякаш бе изникнал от нея, в очите на Дуротан той изглеждаше като съюз на камък и метал, на природа и технология. Той не знаеше какво точно вижда, но усещаше хармонията в него.