С премахването на прикриващото заклинание градът се откри пред очите му в пълното си спокойно величие. Всичко, към което насочеше поглед, го караше да премести очи нагоре. Масивни каменни стъпала, с широка и тъпа основа, се заостряха нагоре и водеха до сферичните жилища. Едни от тях напомняха на Дуротан на черупки на охлюви, други — на гъби. Съчетанието им бе невероятно. Окъпани в нюансите на залязващото слънце, острите черти на стъпалата се смекчаваха, а куполите изглеждаха все по-приятно заоблени.
Той се обърна, за да види почти същото удивление, изписано на лицето на Оргрим, и тогава забеляза как сините устни на Ресталаан се извиват в лека усмивка.
— Тук сте добре дошли, Дуротан и Оргрим — каза Ресталаан.
Думите му сякаш развалиха магия и Дуротан пристъпи неуверено напред. Камъкът, изграждащ пътя, бе загладен, но не можеше да се каже дали от времето или от ръцете на дренаите. Когато се приближиха, Дуротан видя, че градът се простира още по-нагоре в планината. Архитектурният модел на широките, стръмни стъпала, водещи към нежно закръглени структури, продължаваше и там. Имаше дълги пътища, изградени от същия бял камък, който сякаш не се цапаше, макар че от идването на дренаите се бяха сменили поне десетина поколения на орките. Вместо от кожи и рога на животни, убити по време на лов, явно дренаите се възползваха от даровете на земята.
Навсякъде проблясваха скъпоценни камъни и имаше някакво странно изобилие от един светлокафяв метал, какъвто Дуротан не бе виждал досега. Орките познаваха металите и ги използваха за нуждите си. Самият Дуротан бе помагал в ловуването със секира и меч. Но това…
— От какво е изграден градът ви? — попита Оргрим.
Това бе първото нещо, което изрече, откакто започна странното им пътешествие в компанията на дренаите.
— От много неща — отвърна дружелюбно Ресталаан.
Сега преминаваха през портите и получаваха любопитни, но не враждебни погледи от жителите на това място.
— Ние сме пътешественици и сме сравнително нови за вашия свят.
— Нови? — възкликна Дуротан. — Вашият народ е дошъл тук преди повече от двеста лета. Самите ние не сме били това, което сме сега.
— Не, не бяхте — съгласи се Ресталаан. — Ние видяхме как орките израстват силни, ловки и талантливи. Впечатлени сме от вас.
Дуротан знаеше, че това трябваше да е комплимент, но някак си тези думи го жегнаха. Сякаш… сякаш дренаите се смятаха за нещо по-добро от орките. Тази мисъл бързо премина, като полъх от крилете на пеперуда. Той продължаваше да се оглежда и, за свой собствен срам, се чудеше дали всъщност това не е истина. Никой орк нямаше такова сложно конструирано и богато украсено жилище. Но все пак… орките не бяха дренаи. Те нямаха нужда, нито пък биха избрали да живеят като дренаи.
— В отговор на въпроса ти, Оргрим, когато пристигнахме тук, ние използвахме всичко, което бяхме взели със себе си. Знам, че орките строят лодки, за да се придвижват по реките и езерата. Е, ние дойдохме с лодка, която може да лети в небето… тази лодка ни доведе тук. Беше построена от метал… и други неща. Когато осъзнахме, че това ще бъде новият ни дом, използвахме част от тази лодка за строежите си.
Значи това бе огромният къс мек и усукан метал, който сякаш се състоеше от мед и кожа. Дуротан се сепна. До него Оргрим се намръщи.
— Лъжеш! Металът не може да лети!
Един орк би изръмжал и издърпал здраво ушите на Оргрим за подобна обида. Но дренаят само се засмя.
— Наистина така би помислил всеки. Но и всеки, който не е достатъчно досетлив, би помислил, че е невъзможно да се призоват елементите, за да се победи един огър.
— Това е различно — подсмръкна Оргрим. — Това е магия.
— Онова също е нещо подобно — отвърна Ресталаан.
Той привика един от хората си и му каза нещо на родния си език. Другият дренаи кимна и забърза напред.
— Искам да ви запозная с някого, стига да не е твърде зает — каза Ресталаан и после се умълча.
Дуротан имаше хиляди въпроси, но не смееше да ги зададе, опасявайки се, че ще прозвучат глупаво. Оргрим явно беше приел обяснението на Ресталаан за магията, но и двамата младежи продължаваха да проточват вратове и да се оглеждат наоколо.