— Мислиш ли, че сме в опасност?
Оргрим огледа странните материали и горещата вода.
— Не — каза той. — Но… Имам чувството, че се намирам в пещера. Предпочитам да съм в палатка.
— Аз също.
Дуротан отиде до стената и плахо опипа извитата повърхност. Той усети колко е хладна и гладка под пръстите му и осъзна, че бе очаквал да е топла и… някак си жива.
Дуротан се обърна и посочи към водата.
— Искаш ли да я пробваш?
— Не — отвърна Оргрим.
И двамата орки избухнаха в смях и накрая започнаха да пръскат лицата си, докато осъзнаха, че топлата вода всъщност е неочаквано приятна. Те опитаха плодовете, отпиха от водата и решиха, че ризите, които им бяха предоставени, са по-приемливи от изцапаните им и пропити с пот туники, но ще запазят кожените си панталони.
Времето мина по-бързо от очакваното и тъкмо когато се бяха впуснали в съревнование да изкривят металния крак на един стол, на вратата се почука. Те подскочиха виновно, понеже Оргрим все пак беше успял да изкриви крака на стола и сега той стоеше на една страна.
— Пророка е готов да ви види — каза Ресталаан.
„Той е старейшина“ — бе първото нещо, което Дуротан си помисли, когато очите му срещнаха Пророка Велън. Това да види отблизо дренаи бе достатъчно стряскащо. Да се изправи пред Велън бе нещо съвсем различно.
Дренайският Пророк бе почти една глава по-висок от най-високия страж, който Дуротан бе видял в града, но не изглеждаше толкова силен физически. Тялото му, облечено в мека, свободно падаща роба в светли цветове, не изглеждаше толкова мускулесто, колкото на стражите. И кожата му! Имаше топъл бял оттенък на алабастър. Очите му — дълбоки и мъдри — блестяха в брилянтно синьо и бяха оградени от дълбоки бръчки, които говореха, че той не е просто старейшина, а вероятно нещо дори древно. Сребърната му коса не се разстилаше по гърба му, както при останалите, а бе красиво сплетена и прибрана, и разкриваше бледия му череп. Брадата му се стичаше като сребърна вълна почти до кръста му.
„Не е старейшина. Не е дори древен“ — мислеше си Дуротан, виждайки как дълбоките му сини очи се спират върху него и сякаш проникват в душата му. — „Той е почти… извън самото време.“
Младият орк се сети, че самият Ресталаан е на повече от двеста лета. Велън бе много по-стар от него.
— Добре дошли — каза Велън с мек глас, изправи се и склони глава, а от движението плитките му затанцуваха. — Аз съм Велън. Радвам се, че хората ми са ви открили днес, макар че изобщо не се съмнявам, че след няколко години всеки от вас ще може сам да се справи с огър и дори с един или двама грони.
Дуротан отново се зачуди откъде той знае всичко това, но явно думите му не бяха празен комплимент. Оргрим също го усети и дори се поизправи и смело посрещна погледа на дреная. Велън им посочи с ръка да седнат и те го направиха. Дуротан се чувстваше странно и непохватно, седейки в пищно гравирания стол. Но когато донесоха храната, се успокои. Бут от талбък, печени уайтфедъри18, големи комати хляб и чинии, отрупани със зеленчуци — това бе храната, която той познаваше и обичаше.
А като че ли очакваше нещо съвсем различно. Но защо ли? Сградите и начинът им на живот може да са напълно различни от тези на орките, но както самите орки, дренаите се препитаваха от това, което земята им дава. Приготвянето на храната бе малко по-странно, защото за орките бе обичайно да варят или пекат храната си на открит огън, ако изобщо я готвеха. Те често ядяха сурово месо, но все пак храната си беше храна и тази тук бе много вкусна.
Велън бе чудесен домакин. Той задаваше въпроси и изглеждаше искрено заинтригуван от отговорите. На колко години момчетата можеха да ловуват огри? Кога можеха да си изберат партньорка? Коя бе любимата им храна? Любимото им оръжие? Повече от Дуротан, Оргрим стопляше разговора и бързо премина към собствените си геройства. За негова чест, той нямаше нужда да разкрасява историите си.
— Когато баща ми се помине, ще наследя дуумхамъра — заяви гордо Оргрим. — Това е старо и свято оръжие, което се предава от бащата на първородното дете.
— Добре ще замахваш с него, Оргрим — отбеляза Велън. — Но мисля, че ще минат много години, преди да оглавиш рода на Дуумхамър.
Фактът, че баща му трябваше да умре, преди да може да се назове Оргрим Дуумхамър, явно бе убягнал на младия орк и той изведнъж помръкна. Велън се усмихна, а Дуротан долови в това нотка на тъга. При това движение по лицето на Велън се появиха тънки линии като нежни паяжинки и покриха гладката му бяла кожа.