— Магията ни идва от земята — започна Дуротан. — От шаманите и предците ни.
— Нашата магия идва от друг източник — каза Велън. — Не мисля, че би разбрал, ако ти обясня.
Оргрим се намеси възмутено:
— Ние не сме глупави!
— Простете ми, не исках да прозвучи така — отвърна Велън.
Извинението му бе учтиво и искрено и Дуротан отново бе впечатлен.
— Хората ви са мъдри, а вие очевидно сте много умни. Но… Не съм сигурен, че знам думите на вашия език. Не се съмнявам, че ако разполагах с време и нужния речник, щяхте да разберете.
Дори в това обяснение той явно с мъка намираше думите си. Дуротан се сети за магията, която можеше да прикрие цял град, сети се за тайнствения мек метал, който по някакъв начин се сливаше с камъните на тази земя, и осъзна, че Велън е прав. Нямаше жив орк, който може да възприеме всичко това за една вечер, макар да подозираше, че Майка Кашур би постигнала вътрешно разбиране. И отново той се зачуди защо двете раси не общуват по-често.
Разговорът се обърна към по-обикновени теми. Двамата младежи научиха, че дълбоко в гората Терокар има едно свято за дренаите място, наречено Окиндун. Там погребвали мъртвите, вместо да ги изгарят на клада. За Дуротан това прозвуча много странно, но реши да премълчи. Телмор беше най-близкият град до този „град на мъртвите“ и Велън беше дошъл с тъжната мисия да остави там някого, загинал в битка със същия огър, който по-рано едва не уби Оргрим и Дуротан.
Обикновено, обясни им Велън, той живеел в красивото място, наречено Храм на Карабор. Имало още дренайски градове, но най-големият бил на север и се наричал Шатрат.
Накрая вечерята свърши. Велън въздъхна, а очите му се спряха върху празната му чиния, но Дуротан беше сигурен, че Пророка дори не я вижда.
— Бихте ли ме извинили — каза Велън и се изправи. — Днес беше дълъг ден и трябва да медитирам преди сън. За мен беше чест да ви срещна, Дуротан от клана Фростулф и Оргрим от клана Блекрок. Надявам се тази нощ да спите добре, в безопасност зад тези стени, където никой от хората ви не е бил досега.
Дуротан и Оргрим се изправиха заедно с останалите и се поклониха. Велън се усмихна и на Дуротан му се стори, че долавя онази странна тъга, която бе забелязал по-рано.
— Ще се срещнем отново, младежи. Лека нощ.
Не след дълго двамата орки също се оттеглиха. Те бяха отведени в стаите им и наистина спаха добре, макар че Дуротан сънува някакъв стар орк, който седи до него, и после се зачуди какво може да значи това.
— Доведи го — каза старият орк на Майка Кашур.
Майка Кашур, старшият шаман в клана Фростулф, спеше дълбоко. Заради високата си почетна позиция тя живееше във втората по разкош палатка след тази на Гарад, вожда на клана. Дебели кожи на клефтхуфи пазеха старите й кости от студа на земята, а вярна и обичлива внучка се грижеше за нуждите й — готвеше, чистеше и поддържаше огъня за Майката на клана в студените дни. Задължението на Майка Кашур бе да слуша вятъра, водата, огъня и тревата и всяка вечер да пие горчивата билкова отвара, която отваряше съзнанието й за връзка с предците. Тя събираше информация за клана си така, както останалите събираха плодове и дърва за огрев, и тази нейна дарба беше също толкова важна за тях.
Старият орк го нямаше, но тя знаеше, че той е истински. Той беше в съня й и това беше достатъчно. В това състояние на сън тя беше млада и пълна с енергия, можеше да види здравословния блясък на яркочервената си кожа, познаваше я по гладкостта и мускулите под нея. Старият орк беше на възрастта, на която се бе поминал, възрастта, в която мъдростта му бе достигнала своя връх. Името му в живота е било Тал’краа, но сега, много поколение далеч от нея, тя го наричаше просто Дядо.
— Ти получи съобщението — каза Дядото на младата, жива и сънуваща Кашур.
Тя кимна и тъмната й коса се развя.
— Той и момчето на Блекрок са с дренаите — каза тя. — Там ще са в безопасност. Усещам го.
Дядо Тал’краа кимна, а дебелата му шия се раздвижи. С годините бивниците му бяха пожълтели, а единият беше счупен в отдавна забравена битка.
— Да, в безопасност са. Доведи го.
Той казваше това за втори път, а Кашур не беше сигурна какво значи това.
— Той ще дойде в планината след няколко месеца, когато дърветата започнат да изпращат листата си да спят — каза тя. — И да, ще го доведа.
Тал’краа бясно разтърси глава, кафявите му очи гневно се свиха. Кашур сдържа усмивката си. От всички предци, които я удостояваха с присъствието си, Дядо Тал’краа беше най-нетърпелив.