— Не, не — изръмжа Тал’краа. — Доведи ни го. Доведи го в пещерите на Ошу’гун. Аз ще го посрещна там.
Кашур си пое дъх.
— Искаш… да го заведа да се срещне с предците?
— Не казах ли точно това? Глупаво момиче! Какво им става на шаманите напоследък?
Той често изпадаше в подобни изблици и Кашур изобщо не се притесни от това. Но сега бе твърде изненадана от думите му. Понякога предците искаха да се срещнат с дете. Това бе рядкост, но се случваше. Обикновено означаваше, че на въпросното дете му е писано да поеме по пътя на шамана. Тя не предполагаше, че Дуротан ще тръгне по този път, твърде рядко шаман повеждаше клан. Щеше да бъде разкъсван в твърде много посоки, за да бъде ефективен водач. Едновременно да слуша и почита духовете и да води хората си, беше нещо повече от това, с което повечето орки се справяха. Някой, който можеше да се справи с двете неща, със сигурност бе необикновен орк.
Когато Кашур не отговори, Дядото изръмжа и удари жезъла си в земята. Кашур леко се сепна.
— Ще го доведа в деня на приемането му — увери го Кашур.
— Най-накрая ме разбра — каза Тал’краа, размахвайки жезъла си към нея. — Но ако ме провалиш, ще забия жезъла в главата ти, вместо в земята.
Той не можа напълно да скрие усмивката си, докато изричаше тези думи, и Кашур му отвърна с усмивка, затваряйки очи в съня си. Въпреки всичките си ругатни и нервни изблици, Тал’краа беше мъдър и много я обичаше. На Кашур й се искаше да го бе познавала, докато е бил жив, но той бе починал преди повече от век.
Клепачите на Кашур се повдигнаха и тя въздъхна, когато духът й се завърна в сегашното й, истинско тяло… толкова старо, колкото е било и на Тал’краа, когато е умрял — изкривени крака и ръце, болки в ставите, слабост, съвсем бяла коса… Тя беше убедена, че наближава времето, когато ще напусне това тяло, тази обвивка — за последен път, и ще се присъедини към предците в святата планина. Тогава Дрек’Тар, нейният чирак, щеше да стане съветник на Гарад и клана Фростулф. Тя му имаше пълно доверие и всъщност с нетърпение очакваше деня, когато ще се превърне в чиста енергия.
Въпреки че, замисли се тя, когато слънчевата светлина се процеди до нея и песента на птиците погали ушите й, сигурно щяха да й липсват дребните неща, които животът й предлагаше — дребните неща като песента на птиците, топлата храна и любящото докосване на внучката й.
— Доведи го — каза й Дядото.
Това и щеше да направи.
Четири
Миналата нощ, докато пълната луна се извисяваше над главите ни и звездите сякаш блещукаха одобрително, един млад мъжки бе приет в кръга на зрелите воини. За пръв път имах възможност да присъствам на ритуала Ом’ригор.
Още в ранно детство бях откъснат от ритуалите и традициите на народа си, и всички орки бяха откъснати от тях за доста дълго време. А веднага, щом поех по пътя, отреден ми от съдбата, бях въвлечен в битка. Войната ме погълна.
Ироничното е, че точно нуждата да защитя хората си от Пламтящия легион19 и да открия място, където традициите ни да могат отново да процъфтят, ме отдалечи от тези неща.
Но сега вече има Дуротар и Оргримар. Сега има мир, макар и нестабилен. Сега има шамани, които възраждат древните обичаи, има млади мъжки и женски, които достигат зрялост, които по милостта на духовете може и никога да не познаят пепелявия вкус на войната.
Миналата нощ участвах в безвременен ритуал, от който бе лишено цяло поколение орки.
Миналата нощ сърцето ми бе изпълнено с радост и почувствах връзката, за която толкова дълго бях копнял.
Дуротан се взираше в талбъка, а сърцето му биеше лудо. Това беше величествен звяр, ценна плячка, а рогата му не бяха просто украса, а остро и опасно оръжие. Дуротан беше виждал поне веднъж как воин е бивал прободен до смърт от дванадесетте върха на рогата, сякаш са копия. А сега той трябваше да повали животното с единственото си оръжие и без броня.
Разбира се, бяха му подшушнали какво ли не. „За ритуала стига какъвто и да е голям талбък“ — някой му нашепна, докато той седеше и чакаше със завързани очи в палатката. „Всички се борят яростно, но сега мъжките се разделят с рогата си.“ Други му нашепваха: „Можеш да носиш само едно оръжие, Дуротан, син на Гарад, но можеш и да скриеш бронята си в гората, и никой няма да разбере“.