Дуротан вдигна секирата си. И я стовари. Женската отвори очи. Опита се да се изправи на крака, но смъртоносният удар вече бе нанесен. Дуротан искаше да нададе бойния вик, който беше чувал от баща си толкова много пъти, но се сдържа. Нямаше да позволи смъртта на един талбък да накара дузина от стадото да отмъстят за нея с неговата собствена. Той беше наточил секирата си до изумителна острота и тя преряза дебелия врат на животното, сякаш беше сирене. Бликна кръв. Топлата лепкава течност нежно опръска Дуротан и той се усмихна доволно. Помазването с кръвта от първата плячка беше първата част от ритуала и този талбък го направи вместо него. Още една добра поличба.
Макар че се опитваше да не вдига шум, изведнъж дочу звуци от събуждащи се животни. Той се обърна, пое си дъх и нададе смразяващия кръвта боен вик, който толкова искаше да изкрещи. Хвана секирата си, чието острие сега бе зацапано с пурпурна кръв, и отново изрева.
Талбъците се сепнаха. Бяха му казали, че при чисто убийство зверовете ще се разбягат, без да атакуват, усещайки по някакъв начин, че не могат да спасят загиналия си другар. Дуротан се надяваше това да е вярно. Може би щеше да се справи с един-двама, но накрая щеше да падне под големите им лапи, в случай че го атакуват.
Придвижвайки се като едно цяло, талбъците отстъпиха, обърнаха се и побягнаха. Той ги гледаше как тичат в галоп, докато се скриха зад възвишението, а само следите от лапите им в снега доказваха, че изобщо са били тук.
Задъхан от изтощение, Дуротан свали секирата си. После отново я вдигна високо и изрева победоносно. Тази нощ празният му стомах щеше да се напълни, а духът на талбъка щеше да се появи в съня му. И на сутринта той щеше да се завърне при хората си възмъжал, готов да заеме мястото си в служба на клана си. Готов да стане вожд един ден.
— Защо не яздим? — попита Дуротан като раздразнено дете.
— Защото не се прави така — отсече Майка Кашур и ядосано го тупна.
Дуротан беше млад и силен и продължителният преход до планината на предците за него бе като детска игра. Тя обаче, със сигурност щеше да е много щастлива, ако можеше да възседне своя славен черен вълк Дриймуокър20. Но древните традиции бяха стриктни и докато можеше, тя щеше да върви. Дуротан се поклони с разбиране и двамата продължиха пътя си.
Въпреки че всяко идване бе по-изтощително от предишното, Майка Кашур усещаше някакво вълнение, което й помагаше да потиска болката и умората си. Тя беше водила много млади орки — момчета и момичета, защото бяха напълно равностойни — за тази последна част от ритуала им за признание в клана. Но досега никога не бе молена да доведе някого за среща с предците. А тя не бе прекалено стара, за да е любопитна.
Един младеж щеше да измине пътя за няколко часа, но на старите кокали им беше нужен почти цял ден. Свечеряваше се, когато почти стигнаха до планината. Майка Кашур повдигна очи към познатата й форма и се усмихна. За разлика от другите планински хребети, които изглеждаха неравни, върхът на Ошу’гун представляваше идеален триъгълник. Страните му улавяха слънцето и блестяха като кристал, отличавайки се от всичко наоколо. Много отдавна планината беше дошла от небесата и бе привлякла духовете. Това бе причината орките да се заселят тук, в святата й сянка. Каквито и неразбирателства и различия да имаше между тях, тук, в планината, те бяха едно цяло. Скоро Кашур отново щеше да дойде тук, но не като куцукаща стара жена. Това бе последната й визита в тази изнурена обвивка. Следващия път, когато Кашур щеше да дойде в Ошу’гун, тя щеше да е дух, който се носи във въздуха като птица, а сърцето й ще е леко и чисто, и преродено.
— Какво има, Майко? — попита загрижено Дуротан.
Тя примигна, завръщайки се от унеса си, и му се усмихна.
— Няма нищо — увери го искрено тя.
Когато достигнаха подножието на планината, сенките вече бяха прогонили слънчевата светлина. Тази нощ щяха да спят тук, а на сутринта да продължат с изкачването. Дуротан заспа пръв, увит в кожата на талбъка, който неотдавна бе убил сам, и Майка Кашур го гледаше с умиление как спи дълбоко и невинно. Тя самата нямаше да сънува. Съзнанието й трябваше да остане чисто, за да е готово за видението на следващата сутрин.
Изкачването беше дълго и изморително, и много по-тежко от прехода до самата планина. Кашур бе благодарна както за здравия си жезъл, така и за силната ръка на Дуротан. Но днес краката й сякаш стъпваха по-уверено и белите й дробове бяха по-здрави, докато се изкачваше заедно с младия си повереник. Тя усещаше как сякаш предците я дърпат нагоре, помагайки на физическото й тяло със своите духовни тела.