Видението милостиво изчезна и разтреперан, Велън премигна. Той беше останал сам в храма, а кристалът блестеше успокояващо. Велън бе благодарен за тази утеха. Още не се беше случило. Още не.
Това, което им беше казал Саргерас, наистина беше вярно. Ередарите щяха да бъдат променени и тримата им лидери щяха да получат сила, познание и власт… щяха да станат като богове. И щяха да изгубят всичко, което бе ценно за тях и щяха да предадат тези, които се бяха заклели да защитават — за да постигнат това.
Велън прокара ръка през лицето си и с облекчение разбра, че влагата се дължи само на пот и сълзи, а не на огъня и кръвта от видението му. Поне не още. Беше ли изобщо възможно да предотврати това или поне по някакъв начин да смекчи унищоженията от създадения легион?
Отговорът се стече към него като живителна и сладка глътка скъпоценна вода в пустиня. Да.
Те веднага се отзоваха на емоцията в повика на съзнанието му. Нужни им бяха само няколко секунди да се докоснат до него и да видят всичко, което той бе видял, да почувстват това, което той бе почувствал. За кратък миг той усети, че и другите двама споделят мнението му, и сърцето му се изпълни с надежда. Все още имаше шанс. Аркемонд се намръщи.
— Това не е поглед в бъдещето, който можем да докажем, а просто твоето предположение.
Велън се вторачи в стария си другар, а после премести поглед към Кил’джейден. Кил’джейден не бе подвластен на суетата, присъща на Аркемонд. Той беше решителен и мъдър…
— Аркемонд е прав — рече спокойно Кил’джейден. — Това не е нещо реално, а само образ в твоето собствено съзнание.
Велън го изгледа и усети как в гърдите му се надига болка. Внимателно и натъжено той отдели мислите си от техните. Сега това, което бе в ума и сърцето му, си оставаше там. Никога повече нямаше да го споделя с тези двамата, които някога бяха като неразделна част от душата му. Кил’джейден прие оттеглянето му като отстъпление, както самият Велън искаше да изглежда, усмихна се и постави ръка на рамото му.
— Не искам да предавам това, което познавам като добро и истинско заради нещо, което се опасявам, че може да е лошо — каза той. — Нито пък мисля, че ти го искаш.
Велън не можеше да рискува да излъже. Той само сведе очи и въздъхна. Веднъж. Кил’джейден и дори Аркемонд щяха да прозрат зад такава слаба фасада, но сега мислите им не бяха насочени към него. Те бяха завладени от очевидно безграничната сила, която щяха да получат. Беше твърде късно да ги разубеди. Тези две някога славни същества вече бяха играчки на Саргерас и бяха на път да се превърнат в ман’ари. С ужасяваща увереност Велън знаеше, че ако двамата усетят липсата на подкрепа от негова страна, щяха да се обърнат срещу него със смъртоносни последици. Той трябваше да оцелее дори и само за да направи малкото, на което бе способен, за да спаси хората си от поквара и унищожение.
Затова той кимна безмълвно и с това бе решено тримата водачи на ередарите да се съюзят с великия Саргерас. Аркемонд и Кил’джейден бързо се оттеглиха, за да подготвят всичко необходимо за посрещането на новия си господар.
Велън се ядоса на собственото си безсилие. Той искаше да спаси целия си народ, както се беше заклел, но знаеше, че това е невъзможно. Повечето щяха да подкрепят Кил’джейден и Аркемонд и да ги последват към гибелта си. Но имаше и не малко други, които щяха да захвърлят всичко заради неговата дума. Трябваше да го сторят. Родният им свят Аргос скоро щеше да бъде унищожен, погълнат от безумието на демоничния легион. Тези, които искат да оцелеят, ще трябва да бягат.
Но… къде?
Погълнат от отчаяние, Велън се взря в ата’малския кристал. Саргерас щеше да дойде. В този свят нямаше място, където някой да се крие от такова същество. Как тогава можеше да се спаси?
Сълзи замъглиха прикования към кристала поглед. Сигурно заради сълзите му той изглеждаше така, сякаш проблясва и пулсира. Велън примигна. Не… това не беше илюзия заради светлината през сълзите му. Кристалът проблясваше и пред шокираните му очи той бавно се издигна от поставката си, понесе се във въздуха и спря точно пред него.
— Докосни го — прошепна в съзнанието му глас.
Треперещ и изпълнен с възхищение, Велън протегна здравата си синя ръка, очаквайки да почувства познатата топлина на неподвижната призма.
Енергията, която премина през него, го остави без дъх. Силата бе почти толкова мощна, колкото тъмната енергия, която го бе изпълнила във видението му. Но тази беше чиста и неопорочена, толкова светла, колкото онази бе тъмна и Велън изведнъж се изпълни с надежда и сила.