Странното, блестящо сияние около ата’малския кристал се усили, издължи се нагоре и придоби форма. Велън примигна, почти заслепен от светлината, но не искаше да отмести очи.
— Ти не си сам, ередаре Велън — прошепна му глас.
Той беше успокояващ и благ като звука на ручей или летен ветрец. Сиянието леко отслабна, а над Велън се понесе същество, което никога не бе виждал. Сякаш се състоеше от жива светлина. Центърът му имаше мек златист оттенък, а около него блестеше успокояващо виолетово. Странни, като че ли метални релефни фигури се въртяха около него, успокояващо и хипнотично, в спираловиден танц на цвят и светлина. Съществото продължи да говори в съзнанието на Велън с глас, който му се струваше, че е даден от самата светлина.
— Ние също усетихме наближаващия ужас, който ще сполети този и другите светове. Ние поддържаме баланса и това, което Саргерас планира, би унищожило всичко. Ще настане пълен хаос и разруха и всички неща, които са добри и истински, и чисти, и свети, ще бъдат безвъзвратно изгубени.
— Кой… какво… — Велън бе толкова удивен от великолепието на съществото, че дори не можеше да оформи въпроса си в съзнанието си.
— Ние сме наару4 — каза блестящото нещо. — Можеш да ме наричаш… К’уру5.
Устните на Велън се извиха, за да произнесат на глас думите:
— Наару… К’уру… — Той вкуси сладостта им, сякаш произнасянето им го даряваше с част от същността им.
— От тук започва всичко — продължи К’уру. — Не можем да го спрем, защото другарите ти имат свободна воля. Но ти ни призова с натежало сърце, защото искаш да спасиш колкото се може повече от тях. Затова и ние ще сторим каквото можем. Ще спасим онези от вас, чиито сърца отхвърлят ужаса, който Саргерас предлага.
— Какво мога да сторя аз?
Очите на Велън отново се наляха със сълзи, но този път от облекчение и радост.
— Събери всички, които биха се вслушали в мъдрите ти слова. И в най-дългия ден от годината ги отведи в най-високата планина на тази земя. Вземи със себе си и ата’малския кристал. Много, много отдавна ви го дадохме и с него ще можем да те открием отново. Ще дойдем и ще ви отведем надалеч.
За миг искра на съмнение, като сянка на пламък, опари сърцето на Велън. Той дори не беше чувал за същества от светлина като наару, а сега това нещо, този К’уру го караше да открадне най-ценния за народа му предмет. Той дори твърдеше, че именно те са тези, които са го подарили на ередарите! Може би Кил’джейден и Аркемонд бяха прави. Може би видението на Велън не бе нищо друго, освен проявление на собствения му страх.
Но дори докато в съзнанието му препускаха подобни мисли, той знаеше, че те са последната следа от копнежа на едно разбито сърце всичко да се върне както си е било, преди нещата да се изменят толкова ужасно… преди Саргерас.
Той знаеше какво трябва да направи и сведе глава пред величественото танцуващо същество от светлина.
Първият и най-доверен съюзник, към когото Велън се обърна, беше Талгат. Той бе стар другар, който в миналото му беше помагал. Всичко сега бе в неговите ръце, защото само той можеше да действа незабелязано там, където Велън не може. Отначало Талгат бе скептично настроен, но когато Велън свърза съзнанието си с неговото и му показа мрачното си видение, той бързо се съгласи. Велън не спомена нищо за наару и тяхното предложение за помощ, защото самият той не знаеше какво точно щеше да представлява тя. Той само увери Талгат, че има начин онази съдба да бъде избегната, стига другарят му да му се довери.
Най-дългият ден от годината наближаваше. С цялата дискретност, на която беше способен, докато Аркемонд и Кил’джейден се заслепяваха от Саргерас, Велън се свърза мисловно с всеки, на когото вярваше. Талгат събра останалите, които да застанат на страната на Велън в защита на себе си и народа си. После Велън се концентрира върху изплитането на тънки магически мрежи за двамата предатели, които навремето му бяха близки другари, за да не забележат трескавото движение пред самите им очи.
С едновременно неочаквана бързина и болезнена мудност, сложната мрежа бе готова.
Когато дойде и последният ден и ередарите, избрали да последват Велън, се събраха на върха на най-високата планина в древния им свят, Велън видя, че броят им бе умопомрачително малък. Бяха само няколкостотин — онези, на които Велън наистина имаше доверие. Той не посмя да рискува и да се свързва с други, които имаше вероятност да се обърнат срещу него.