Орките също не можеха да бъдат спасени. Единствената искра на надежда за спасението на Ордата се криеше в единствения клан — ония орки, които не пиха от кръвта, не сключиха пакта и които запазиха сърцата и умовете си. Те бяха само около осемдесет. Осемдесет, които да се изправят срещу десетина други клана, много по-големи от техния, чийто Военачалник бе най-опасен от всички. Сега орките щяха да бъдат третирани като побеснели зверове и когато някой дренаи се натъкнеше на някого от тях, трябваше да го убие бързо и милостиво, знаейки, че макар орките да не разбират какво точно правят, все пак трябва да умрат.
Велън искаше да изостави града и да го опразни, преди орките да атакуват. Той искаше да спаси възможно най-много животи. Но Ларохир, бързо говорещият интелигентен генерал, който бе заел мястото на Ресталаан след смъртта му, го беше убедил в липсата на полза от това.
— Ако дренаите са прекалено малко — беше казал Ларохир с благ и състрадателен, но все пак твърд като стомана глас, — яростта, която ги поглъща, няма да бъде заситена дори временно. Те ще продължат да гладуват. Ще надушат миризмата ни, докато е прясна, и ще ни проследят. Тези, които избягат, ще умрат. Орките трябва да повярват, че са избили повечето от нас. А за да ги накараме да повярват… трябва да е истина.
Велън го гледаше ужасен.
— Искаш умишлено да изпратя хората си на смърт?
— Малцина от нас знаят от какво избягахме в Аргос — каза Ларохир. — Ние го помним. Помним какво направи Кил’джейден и какво се случи с хората ни. Ние бихме… ние с радост ще умрем, за да защитим дори шепа дренаи.
Тогава Велън склони глава, а сърцето му се сви.
— Ако орките повярват, че са избили всички с много малки изключения, Кил’джейден ще бъде доволен. И ще си тръгне.
— Орките ще страдат много — каза Ларохир и не изглеждаше недоволен.
След всичко, което им бяха причинили, Велън не можеше да го вини.
— Така е. И не се съмнявам, че ще продължат да ни преследват.
— Но начинът, по който ще търсят единици, няма да е същият, по който биха атакували стотици — каза Ларохир. — Ще имаме предимство, ако изглеждаме разпръснати и безпомощни.
Велън вдигна обезумели очи към Ларохир.
— Лесно ти е да говориш така. Но решението не е твое. Мое е. Аз съм този, който трябва да каже „Ти… ти и твоето семейство ще дойдете с мен и ще живеете. Но ти и ти, и ти ще останете и ще позволите на обладаните от демони орки да ви разкъсат на парчета и да се помажат с кръвта ви“.
Ларохир замълча. Нямаше какво да каже.
Велън говори с всеки един от хората си, които бе избрал да пожертва. Беше ги прегърнал и благословил. Беше взел важните за тях неща, обещавайки им, че ще ги запази. Беше гледал как смело и решително тези осъдени на смърт дренаи поправиха броните си и наточиха мечовете си, сякаш изходът не беше ясен. И гледа как маршируват, пеейки древни песни, за да се скрият зад стените на града и да зачакат някой боздуган, секира или копие да сложи край на живота им.
Велън не можеше да отиде с тях. Той имаше уникални способности и, ако дренаите можеха да оцелеят, той също трябваше да е жив. Но той използва кристала да наблюдава всеки миг от битката и болката, която почувства, беше ужасяваща, но и прочистваща. Никой от хората му нямаше да е загинал напразно.
Орките не знаеха за Зангармарш. Още не бяха надушили скривалището им и Велън щеше да се погрижи никога да не го открият. Тук най-добрите дренайски умове щяха да намерят начин да впрегнат енергиите и да ги насочат, за да запазят шепата оцелели. Тук те щяха да се прегрупират и възстановят, щяха да се излекуват и да се молят най-сетне да са успели да измамят Кил’джейден Измамника, избягвайки от ужасния му поглед.
Орките им бяха отнели три кристала, но Велън все още имаше четири — „Усмивката на съдбата“49, „Окото на бурята“50, „Щитът на наару“51 и, разбира се, „Песента на духа“. И макар връзката с наару да беше слаба, К’уру все още беше жив.