Дори докато сълзите се стичаха по бялото му лице и падаха по виолетовия кристал, дори докато скърбеше за трагичната загуба на толкова много животи, Велън, пророкът на дренаите, усещаше как в него се заражда надежда.
Двадесет и едно
В онзи момент бяхме изгубили всичко. Бяхме изоставили хармонията в света ни и затова елементите ни обърнаха гръб.
Входът на Ошу’гун бе охраняван от демони, които ни лишаваха от достъп до предците. Телата и душите ни бяха покварени от кръвта, която повечето орки бяха изпили с радост, заради възможността да се сдобият със сила и власт.
И тогава… тогава, когато направихме всичко това под ръководството на Гул’дан, Кил’джейден ни изостави. Тогава настана нещото, което нарекохме Времето за умиране. Дано повече никога не се случва.
— Какво да правя?
Гул’дан не можеше да повярва, че изрича тези думи, но беше толкова ужасен, че някакъв съвет, какъвто и да е, щеше да му се отрази по-добре, отколкото страха, с който живееше.
Нер’зул го изгледа с отвращение.
— Ти направи този избор.
— Ти също не си съвсем невинен! — отсече Гул’дан.
— Разбира се. Аз направих избор за себе си, за собственото си израстване. Но не пожертвах бъдещето на хората си… не дадох думата си за това. Къде е сега властта, която ти бе обещана, Гул’дан? Властта, заради която предаде народа си?
Разтреперан, Гул’дан се извърна настрани. Нямаше власт и Нер’зул го знаеше, и точно затова думите му го раняваха толкова силно. Не само че не възнагради верния си слуга със слава и божественост — Кил’джейден просто избяга. Единствената следа, която остана от присъствието му на този свят, бяха уорлоци и демони, обезумяла Орда и съсипана земя.
Не, мислеше си той. Не, това не е всичко, което остана от него. Все още има Съвет в сянка. Все още го има и Блекхенд. Той бе идеалната пионка, защото изобщо не осъзнаваше, че е такъв. И докато Ордата сега бе пропита с демонична кръв и жадуваше за насилие и унищожение повече, отколкото за храна и вода, тя беше под контрол. Поне засега.
Той щеше да свика Съвета в сянка на среща в Черния храм. Без съмнение, самите орки в съвета също щяха да търсят начин да спасят властта, която им бе останала.
Да. Все още има Съвет в сянка.
— Земята е мъртва — каза тихо Дуротан, докато заедно със стария си другар оглеждаше това, което навремето бяха тучни поляни и предпланински земи, и риеше с ботуш в прахта.
Под жълтата трева се показваха ронливи камъни и пясък. Вече нямаше дървета, които да спират свистящия наоколо вятър.
Оргрим мълча дълго време. Но очите му потвърждаваха думите на Дуротан. Той погледна към речното корито, където навремето се беше съревновавал с Дуротан по плуване, но по нищо не личеше, че там някога е текла вода. Единствената останала вода в земите им бе замърсена, пълна с трупове на животни и утайка. Ако пиеха, рискуваха да се разболеят, а ако не пиеха, щяха да умрат. Без вода нямаше и трева. Тук-там имаше оцелели места, като гората Терокар, и само предците знаеха как. Орките заслабваха, защото без зеленина нямаше и стадни животни. През последните три години от глад и болести бяха загинали повече орки, отколкото при битките срещу дренаите.
— И не е само това — каза най-сетне Оргрим.
Гласът му беше груб и тежък. Той се обърна към Дуротан.
— Как са запасите от зърно на клана Фростулф?
В очите му той самият и Дуротан изглеждаха зеленикави. Но до други, като Гром и Блекхенд, те все още бяха по-скоро кафяви, отколкото зелени. И нямаше връщане назад. Дуротан смяташе, че силите на уорлоците причиняват това на всички и всичко в този свят. Определено тези, които бяха пили от онова, което им беше забъркал Гул’дан, имаха по-ярко оцветяване. „Странно“ — помисли си Оргрим. Имаше някаква ирония в това, че земята, която трябваше да е зелена, ставаше кафява, а орките, които трябваше да са кафяви, позеленяваха. Дуротан се намръщи.
— Няколко варела бяха откраднати по време на атаките.
— Кой клан го направи?
— Шатърд Хенд.
Оргрим кимна. Кланът Фростулф плащаше за наскорошните атаки. След като Ордата завладя Шатрат, почти не се срещаха дренаи. Бяха изминали цели шест месеца, откакто някой докладва, че изобщо е видяно някое от неуловимите синьокожи същества, камо ли, че е убито. Когато Дуротан отказа да пие от бокала в нощта, когато падна Шатрат, кланът Фростулф стана ясна цел. И дори преди това неохотата му да атакува дренаи не бе останала незабелязана. Сега дренаите, които бяха единственият отдушник на орките за подсилената им жажда за кръв, почти не се срещаха и мнозина смятаха, че по някакъв начин Дуротан е виновен за това. Нищо, че беше твърде вероятно дренаите просто да са изтребени до крак и така да е изпълнена първоначалната цел на Ордата.