— Следващият път като дойда, ще ви донеса — каза Оргрим.
— Не приемам милостиня.
— Ако моят клан беше в същото положение, щеше да ме пребиеш и да ми натикаш храната в гърлото, но нямаше да приемеш отказа ми — отвърна Оргрим.
Дуротан се засмя и като че ли се изненада от реакцията си. Оргрим също си позволи да се усмихне. За миг, ако можеше да се пренебрегне мъртвата земя наоколо и неестественият оттенък на кожата, сякаш ужасът от последните няколко години не се беше случвал.
Смехът на Дуротан стихна и реалността се завърна.
— Заради децата ще го приема.
После той отново се обърна и се загледа в пустошта. Появиха се нови имена — по-страшни, по-тъмни. Цитаделата вече бе известна под името Цитадела Хелфайър52, а целият район — Полуостров Хелфайър53.
— Унищожението на дренаите ще доведе и до нашето собствено, ако не направим нещо — каза Дуротан. — Вече се обръщаме един срещу друг. Принизяваме се до там да вземаме залъка от устата на децата, защото земята е толкова съсипана, че не може повече да ни изхранва. Демоните, подскачащи в краката на уорлоците, могат да унищожават и да изтезават, но не могат да лекуват или хранят гладните.
Оргрим тихо попита:
— Някой… опитвал ли се е да работи с елементите?
Подобни практики все още бяха забранени, но Оргрим знаеше, че унинието принуждава някои да се замислят за старите обичаи.
Дуротан кимна.
— Не беше успешно. Срещнахме само каменна тишина. Демоните охраняват Ошу’гун. Там няма надежда.
— Тогава… с нас е свършено — каза тъжно Оргрим.
Той сведе поглед към чука си, подпрян на крака му. Чудеше се дали пророчеството на дуумхамъра се изпълнява сега, дали той е последният от рода си. Вече беше донесъл спасение и после гибел, използвайки оръжието, за да заличи дренаите. Но как можеше да го използва сега, за да доведе отново до справедливост? След като всичко умираше… как можеше да го промени?
„Волята за оцеляване е мощно нещо“ — мислеше си Гул’дан, докато се приготвяше за сън. Той беше започнал да спи в Черния храм в една стая, която бе запазил само за себе си. В нея бяха ритуално подредени дрънкулките, които използваше да контролира демоните, които призоваваше — частици от дренайски души, някакви камъни за по-големите същества, отвари, които му даваха повече енергия. Имаше и черепи и кости и други символи на власт. Имаше съдове за изгаряне на треви, които с горчивия си или сладък аромат подсилваха виденията му.
Сега той се запъти към тях. В един котел беше запалил малък огън и изчакваше дървото да изгори до жив въглен. С тихо напяване Гул’дан хвърли изсушените листа в огъня и едва не се задави от аромата, който изпълни въздуха. После отиде до леглото си, където обичаше да си представя, че е спял омразният Велън, и бързо заспа.
Откакто Кил’джейден си отиде, Гул’дан отново можеше да сънува. И макар видението му да го отвеждаше в някакво странно тъмно място, той знаеше, че е истинско. Той виждаше слабо наподобяващо орк същество, облечено в дълга мантия, а качулка скриваше лицето му. То беше слабо, дори по-слабо от женски орк, но някак си Гул’дан моментално усети, че е мъж. В очите на Гул’дан изглеждаше слаб, но силата, която излъчваше странникът, го поразяваше. Гул’дан потръпна. Когато странникът проговори в съзнанието му, гласът бе мъжки, странно приятен и особено завладяващ.
— Чувстваш се изгубен и сам — каза странникът.
Гул’дан кимна, едновременно предпазлив и развълнуван.
— Кил’джейден ти обеща власт… сила… божественост. Неща, които светът ти не е виждал — продължи благият глас от устата, която оставаше скрита под качулката на мантията.
Думите галеха Гул’дан, успокояваха го и в същото време го плашеха. Но той почувства по-скоро гняв, отколкото страх, когато отвърна: