— Той ме изостави — каза Гул’дан. — Принуди ни да разрушим света си и после ни остави да умрем заедно с него. Ако идваш от негово име…
— Не, не — успокои го странникът с особено завладяващ глас. — Изпраща ме някой още по-могъщ — очите му проблеснаха в сянката на качулката. — Изпраща ме… господарят му.
Гул’дан настръхна.
— Неговият… господар?
Тогава в съзнанието му нахлуха образи — образите на Кил’джейден, Велън и Аркемонд — такива, каквито са били много отдавна. Той видя как съществата, наречени ередари, се трансформират в чудовища и демони и, макар че не можа да види, почувства огромното присъствие зад всичко това.
— Саргерас!
Гул’дан все още не можеше да различи лицето на странника, но знаеше, че се усмихва.
— Да. Този, който властва над всичко. Този, на когото всички служим. Скоро ще разбереш, Гул’дан, че унищожението и забравата са красиви и чисти неща. Това е посоката, в която всичко трябва да върви. Може да се възпротивиш и да бъдеш унищожен, но може и да се присъединиш и да бъдеш възнаграден.
Внимателно и все още притеснен от тази закачулена фигура и сладките й като мед думи, Гул’дан попита:
— Какво се иска от мен?
— Хората ти умират — отсече фигурата. — В този свят не остана нищо за унищожаване. Вече не е останало нищо, с което да оцелеете. Трябва да отидете на друго място. Място, в което има изобилие от храна и вода и плячка, която си струва да бъде избивана. Сега орките са гладни за кръв повече, отколкото за храна. Дай им кръвта, която жадуват.
Гул’дан присви очи.
— Това звучи като награда, а не като задача — каза той.
— То е и двете… Но това не е единствената награда, която предлага господарят ми. Ти управляваш Съвета в сянка и си вкусил властта. Ти си най-великият уорлок сред хората си и знаеш как те изпълва това. Представи си, че можеш да бъдеш… бог.
Гул’дан потръпна. Това му беше обещано и преди, но някак си знаеше, че Саргерас е много по-способен да изпълни такова грандиозно обещание. Той си представи как протяга ръка и разтърсва земята и как стиска юмрук и спира нечие сърце. Представи си погледите на хиляди души, обърнати към него, а гласовете им пресипват да викат името му. Представи си вкусове и чувства, които не бе преживявал и устата му се напълни със слюнка.
— Имаме общ враг — продължи странникът. — Аз ще се погрижа да бъде елиминиран. Ти ще се погрижиш хората ти да утолят жаждата си за кръв.
И сега Гул’дан вече успя да долови, макар и слабо, чертите на съществото, бледата му кожа и тънките му устни, заобиколени от черна брада и изкривени в усмивка.
— От това сътрудничество ще имаме взаимна изгода.
— Така е — въздъхна Гул’дан.
Той осъзна, че се приближава към странника, сякаш нещо го притегля към него, но спря и добави:
— Но не мога да повярвам, че искаш от мен само това.
Странникът въздъхна.
— Саргерас ще ти даде всичко това и повече. Само че… той е затворен. Има нужда от помощ да се освободи. Тялото му е затворено в древна гробница, изгубена под мътен океан от мрак. Той жадува за свободата си и за силата, която някога е владеел, както орките жадуват за кръв, а ти — за власт. Доведи орките в този изобилен, неопорочен нов свят. Дай им свежа плът, в която да забиват секирите си. Избийте жителите на този свят, укрепи хората си и с тази огромна зелена вълна от воини ме последвай, за да освободим господаря си. Неговата благодарност…
Отново се появи хитра усмивка, проблеснаха и бели зъби. И отново се появи усещането за сила, която странникът контролираше само с волята си.
— Е, това вероятно е отвъд дори твоето въображение, Гул’дан.
Оркът се замисли. През това време образът на странника избледня и се промени. Гул’дан ахна, осъзнавайки, че се намира насред красива поляна, а вятърът разрошва сплетената му коса. Зверове, каквито не беше виждал, пасяха до насита. На хоризонта се издигаха мощни дървета. Странни същества, подобни на орките, но с розова кожа и слаби като странника, обработваха полята и отглеждаха добитък. Идеално.
Образът отново се смени. Изведнъж Гул’дан се оказа под вода, потъваше надолу, но дробовете му не изгаряха от нужда за кислород, въпреки дълбочината. Завихрени в течението, прикрити, но не изцяло, се полюляваха колони и една плоча, по която имаше странни надписи, поизтрити от времето и непрестанните нежни ласки на водата. Гул’дан потръпна, осъзнавайки, че това е мястото, където е затворен Саргерас. „Освободи го от този затвор и тогава… тогава…“