Твоят смях над собственото ти заслеп-ление е най-сигурната гаранция, че няма да станеш отново жертва на подобна илюзия!
Колкото по-добре се научиш да се смееш, толкова по-свободен ще ставаш!
Колкото по-свободен е смехът ти, толкова по-сериозно ще се заемеш с ония неща, които не могат да се постигнат без сериозни усилия. —
Така твоето умение да се смееш ще ти бъде от голяма помощ по пътя, който води към самия теб!
Така ще можеш да посрещнеш всяка опасност с усмивка!
Така твоят смях ще те освободи от всяка земна тежест, която се опитва да те тегли надолу!--
ПОБЕДА НАД САМИЯ СЕБЕ СИ
Свободната и пълна „изява“ на личност-|та се е превърнала в постулат за днешния човек.
Всеки вярва, че има право на такава „свободна изява“, — срещал съм дори хора, които смятат това за свое задължение.
В рязка противоположност с тези възгледи е изискването, поставяно във всички времена от онези, които са искали да освободят ближните си от земна обвързаност, като им посочат щастливата възможност да стигнат до собствен опит в духовния свят.
Съгла&но това изискване устременият към Духа трябва да се научи преди всичко да побеждава себе си, както гласи следното, парадоксално звучащо предупреждение: « Да намери себе си ще може само онзи, който е удържал победа над себе си.» —
На пръв поглед не може да се прокара мост над бездната, разделяща двете противоположности, и все пак естествената потребност и мъдростта си остават завинаги непримирими само ако в тези думи бъде вложен взаимно изключващ се смисъл...
Докато потребността за „свободна изя-ва“ се свежда единствено до тесните рамки на земно-физическия живот, тя не може наистина да се съчетае с духовния дълг да удържим „победа над себе си“.
Това изискване си остава впрочем неизпълнимо, ако го тълкуваме като „умъртвяване“ на себе си: като отрицание на соб
ствения ни живот.
В края на краищата условието да победим себе си не е нищо друго освен плод на познанието, вкусен от всички, които не са се задоволявали само с изявите си в земно-физическата сфера: — които са искали да се „изявят“ и там, където са предусещали скрита най-дълбоката основа на своето собствено съществувание.--
Не става изобщо въпрос да отричаме потребността да „изживеем живота си“\ Целта, напротив, е да отговорим по-пълно на тази потребност и така да стигнем до осъзнаване на истината, че за да „изживеем“ по най-съвършен начин живота си, трябва първо да победим в себе си всичко, което пречи на това върховно изживяване. —
А като ограничава „изявите“ си само във физическата сфера, онзи, за когото всички възможности за изява се изчерпват с физическия живот, всъщност упорствува в своята заблуда, понеже не съзнава, че изпитваната от него потребност да даде пълен и цялостен израз на живота си е насочена далеч отвъд сферите на земното съществувание. —
За да може тази потребност да бъде разбрана и насочена по най-правилен начин, трябва много добре да сме осъзнали целия обхват на действителната човешка същност.
Не бива да се задоволяваме само с нейния физически възприеман аспект.
Разглеждан единствено като земно създание, човекът не е нищо повече от едно своеобразно животно, притежаващо всички характерни особености на животното.
Почти не смея да го нарека дори „повиеше“ животно...
Имам предвид не само тялото, но и душата на животното.
Ала за разлика от другите животни, животното-човек е станало поле за изява на една духовна сила, вследствие на което и душата на това животно се е издигнала с течение на хилядолетията на едно по-развито и по-диференцирано равнище.
Въпреки това животинската природа си е все същата и не би могла никога да бъде „одухотворена“ — тоест преобразувана в духовна субстанция, — дори да съществуваше вечно в една и съща индивидуална форма.
На свой ред и духовната сила, стремяща се към изява в тази животинска форма, не би могла никога да бъде „анимализира-на“.