Варлам Шаламов
Възкресението на лиственицата
Ние сме суеверни. Търсим чудеса. Измисляме си символи и живеем с тези символи.
В Далечния север човек търси изход от своята чувствителност, която десетилетията живот в Колима не са разрушили, не са отровили. Човек изпраща колет по бързата поща: не книги, не снимки, не стихове, а клонче лиственица, мъртво клонче от живата природа.
Този странен подарък, това изсушено, продухано от ветровете на самолетите, смачкано, начупено в пощенския вагон, светлокафяво, жилаво, дебелокожо северно клонче се слага във вода.
Слага се в консервна кутия, пълна със зла, хлорирана, обеззаразена московска вода — от водопровода, вода, която може и да се радва, че е в състояние да задуши всичко живо — мъртвата московска водопроводна вода.
Листвениците са по-сериозни от цветята. В тази стая има много цветя, ярки цветя. Тук има букети от песекиня, има букети от люляк в гореща вода, поставени там, след като клонките са били разчоплени отдолу и потопени във вряла вода.
Лиственицата е сложена в студена, едва-едва затоплена вода. Лиственицата е живяла по-близо до Черната река от всички тези цветя, тези клонки — песекинята, люляка.
Стопанката разбира това. Разбира го и лиственицата.
Клончето следва пламъка на човешката воля и събира всичките си сили — физически и духовни, тъй като едно клонче не възкръсва само от физически сили: не му стигат московската топлина, хлорираната вода, равнодушния стъклен буркан. В клончето са събудени други, тайни сили.
Минават три дни и три нощи, и стопанката се събужда от странен, едва доловим мирис на терпентин, един слаб, ефирен, нов мирис. В коравата дървена кожа са се разкрили и са се промушили на бял свят нови, млади, живи, яркозелени иглички.
Лиственицата е жива, лиственицата е безсмъртна, това чудо на възкресението не може да не се случи — нали лиственицата е сложена в буркана с вода на годишнината от смъртта на поета, мъжа на стопанката, в Колима.
Дори и тази памет за мъртвия също участва в оживяването, във възкресението на лиственицата.
Този нежен мирис, тази ослепителна зеленина са важни начала на живота. Слабите, но живеещи, възкръсналите с някаква тайна духовна сила, скрити в лиственицата и излезли на бял свят.
Мирисът на лиственица беше слаб, но ясен, и никаква сила в света не би заглушила този мирис, не би загасила тази зелена светлина и цвят.
Колко години подред тази брулена от ветровете, въртяща се по слънцето лиственица всяка пролет е издигала в небето младите си зелени иглички?
Колко години? Сто. Двеста. Шестстотин. Даурската лиственица достига зрелост на триста години.
Триста години! Лиственицата, чийто клон, чиято клонка дишаше на московската маса, е връстничка на Наталия Шереметиева-Долгорукова1 и може да напомни за печалната й съдба: за превратностите на живота, за верността и твърдостта, за душевната издръжливост, за физическите и нравствени мъки, които с нищо не се отличават от мъките на трийсет и седма година, със същата им бясна северна природа, ненавиждаща човека, със смъртоносната опасност от пролетно пълноводие и зимни бури, със същите доноси, с грубия произвол на началниците, със същата смърт, с разкъсването на четири, с разпъването в колело на мъжа, на брата, на сина, на бащата, доносничили един срещу друг, предавали се един друг.
С какво това не е вечен руски сюжет?
След реториката на моралиста Толстой и бясната проповед на Достоевски имаше войни, революции, Хирошима и концлагери, доноси, разстрели.
Лиственицата преобръща мащабите на времето, засрамва човешката памет, напомня незабравимото.
Лиственицата, която е виждала смъртта на Наталия Долгорукова, е видяла и смъртта на руския поет, видяла е милиони трупове, безсмъртни във вечно вкочанената земя на Колима, тази лиственицата живее някъде на Север, за да може да вижда и да крещи, че нищо не се е изменило в Русия — нито съдбите на хората, нито човешката злоба, нито равнодушието. Наталия Шереметиева всичко е разказала, всичко е записала с тъжната си сила и вяра. Лиственицата, чиято клонка сега оживява на московската маса, вече е била родена, когато Шереметиева е поемала скръбния си път към Берьозово2, който така прилича на пътя за Магадан, за Охотско море.
Лиственицата пускаше, именно пускаше мирис, както се пуска сок. Мирисът преминаваше в цвят и между двете нямаше граница.
В московския апартамент лиственицата дишаше, за да напомни на хората техния човешки дълг, за да може хората да не забравят милионите трупове — хората, загинали на Колима.
Слабият и настойчив мирис — това беше гласът на мъртвите.
1
Княгиня Долгорукова (1714–1771) е първата жена в руската история, последвала мъжа си в изгнанието му. Влиза в манастир, когато по-късно княз Долгоруков е екзекутиран с разкъсване на четири части. — Б.пр.