Тъкмо от името на тези мъртъвци лиственицата се осмеляваше да диша, да говори и да живее.
За възкресението са нужни сила и вяра. Далеч не е достатъчно да сложиш клонката във вода. И аз съм слагал в буркан с вода клонка от лиственица: клонката изсъхна, стана безжизнена, крехка и чуплива — животът я беше напуснал. Клонката отиде в небитието, изчезна, не възкръсна. Но лиственицата в апартамента на поета се върна към живота в буркана с вода.
Да, има клонки от люляк или песекиня, клонки за сърцераздирателни романси, но лиственицата не е предмет, не е тема за романси.
Лиственицата е много сериозно дърво. Това е дърво на познанието за добро и зло — това не е ябълка и не е брезичка! — това е дърво, живяло в райската градина преди изгонването на Адам и Ева от рая.
Лиственицата е дървото на Колима, дървото на концлагерите.
В Колима не пеят птици. Цветята на Колима са ярки, прибързани, груби и нямат мирис. Краткото лято в студения безжизнен въздух представлява суха жега и застиващ студ през нощта.
В Колима мирише само планинската шипка — рубинените цветя. Не мирише нито розовата, грубо издялана момина сълза, нито огромните колкото юмрук теменужки, нито премалялата хвойна, нито вечнозеленият клек.
И само лиственицата изпълва гората със смътния мирис на терпентин. В началото изглежда, че това е мирис от разлагане, миризма на мъртъвци. Но като се замислиш, като вдъхнеш по-надълбоко тази миризма, ще разбереш, че мирише на живот, на съпротива на севера, че това е мирис на победата.
Освен това мъртвите в Колима не миришат. Те са твърде изтощени, обезкръвени, пък и са съхранени от вечно замръзналата земя.
Не, лиственицата не е дърво, което става за романси, тази клонка не можеш да я възпееш, нито да съчиниш романс за нея. Тук словото се нуждае от друга дълбочина, от друг пласт на човешките чувства.
Ако човек изпрати по бързата поща едно колимско клонче, то не е, за да напомни за себе си. Той не напомня за себе си, а за онези милиони убити и измъчени, които са положени в братските могили на север от Магадан.
Той помага на другите да запомнят и освобождава душата си от този тежък товар, след като е видял всичко това и е намерил мъжество не толкова да го разкаже, колкото да го запомни. Човекът и жена му осиновиха онова момиче — момичето-затворник на умрялата в болницата майка — поне в своя личен живот да поемат някакъв ангажимент, да изпълнят някакъв личен дълг.
Той помага на другарите си — на тези, които са останали живи след концлагерите на Далечния север…
Изпраща тази твърда жилава клонка в Москва.
Изпращайки клонката, човекът не е разбирал, не е знаел, не е мислил, че в Москва клонката ще се съживи и ще цъфне, че тя ще възкръсне и ще замирише на Колима, че лиственицата ще докаже своята сила, своето безсмъртие; шестстотин години живот на лиственицата означават практическо безсмъртие за човека; че хората на Москва ще пипат с ръце тази грапава, непретенциозна и твърда клонка, че ще оглеждат ослепително зелените й иглички, нейното възраждане, нейното възкресение, че ще вдишват аромата й — не като памет за миналото, а като истински живот.