— Не бързайте.
— Къде съм?
— В болница „Джон Радклиф“. В интензивното отделение на неврохирургията.
— Откога съм тук?
— От три дни.
— Какво е станало с мен?
— Ще оставя хирургът д-р Сингх да отговори на този въпрос. Всеки момент ще дойде.
Докторът се оказа дребен мъж в синьо хирургично облекло и със сериозна физиономия. Явно бързаше. Преди да успее да отвори уста, Артър забеляза малко фенерче в ръката на доктора и ярката светлина прониза очите му. След бърз преглед, целящ да провери силата на крайниците и сетивата му, неврохирургът беше готов да говори.
— Имахте фрактура на черепа и малък субдурален хематом, който отстраних. Ще оставим превръзките до утре или вдругиден. Освен това имате фрактура на едно ребро.
— Хълбокът ме боли ужасно.
— Знаехте ли, че имате допълнителен чифт ребра?
— Да.
— Е, лявото е спасило живота ви. Куршумът се е отклонил от него. В противен случай щеше да улучи далака ви и щяхте да умрете от кръвозагуба.
— Куршум ли?
— Не помните ли какво се е случило?
— Не.
— Посттравматичната амнезия е обичайна в тези случаи. Спомените ви за случилото се може да се върнат, но може и да не се върнат. Няма начин да се познае кое от двете.
— Кажете ми какво се е случило.
— Предпочитам да оставя това на полицията. Ужасно напират да ви разпитат. Ще ги задържа колкото се може повече. Освен това сте се надишали с дим, поради което се наложи да ви включим на дихателен апарат и да ви упоим до днес сутринта. Но в момента сте доста по-добре. По-късно през деня ще ви извадим от интензивното.
През следващите няколко часа Артър вътрешно кипеше и се мъчеше да възстанови случилото се с него. Помнеше как пътува към Ендрю Холмс, как пристига, как дава на Ан подаръка, как тръгват към ресторанта и как се наложи да се върнат обратно. От този момент нататък следваше черна завеса, която упорито отказваше да се вдигне и да разкрие следващите събития.
Сестрата го подготви за преместването и му съобщи, че негови приятели са се опитвали да го посетят през последните няколко вечери, но били отпратени. Не можеше да си спомни имената им.
— Ендрю Холмс сред тях ли беше?
Сестрата сведе поглед.
— Не, не той. Някакви други мъже. Единият беше с брада.
— Тони Феро?
— Да, май така се казваше. Дойде с една жена. Висока, поразително красива.
— Санди Марина?
— Да, точно така. Казаха, че ще дойдат отново довечера.
В момента, в който вкараха леглото му в асансьора, Артър получи спонтанен проблясък. Сестрата като че ли забеляза изненадата на лицето му и го попита дали се чувства добре. Той кимна. Но видяното в проблясъка остана в ума му.
Ан отваря вратата на къщата. Влизат вътре. Дневната е в безпорядък. Станали са жертви на грабеж.
Но какво се случи след това?
Черната завеса се спусна отново.
Същия следобед го настаниха в стая с някакъв възрастен пациент, който сякаш не правеше нищо друго, освен да спи и да пълни торбичката за урина. Телевизорът не работеше. Нямаше никакви книги или списания. Артър попита една сестра дали мобилният му телефон или портфейлът му са някъде тук, но тя отговори, че е пристигнал в спешното отделение без никакви лични вещи. Артър помоли за телефон и зачака да го включат. Опита се да повдигне отново черната завеса, но безуспешно.
Пристигна респираторен терапевт да му помогне да освободи събралата се в дробовете му слуз. Докато дишаше енергично в тръбата, мъчейки се да вдигне топчетата в нея до върха, Артър внезапно получи нова серия проблясъци.
Едър мъж в горния край на стълбите.
Пистолет.
Въпроси за Граала.
Развълнуван, Артър махна на терапевта да си върви и трескаво се опита да си спомни останалото. Какво се бе случило с Холмс и Ан? Как се е стигнало до раняването му?
И по време на вечеря, докато гълташе някакво желе, останалите спомени го връхлетяха. Сякаш се беше отприщил някакъв бент и смущаващи образи го заляха.
Изстрел. Ан кърви. Втурва се напред към нападателя. Втори изстрел. Болка в хълбока, безумна и първобитна борба за оцеляване, ужасна болка в главата.