— Къде се пазят тези документи? — попита Клер.
— В различни архиви. Някои са в Националната библиотека на Каталония, други са пръснати на различни места. — Тя въздъхна. — Боя се, че не ви бях много от полза. Както казах, имам репродукции на някои от писмата и мога да ви помогна с превода, ако не разбирате каталонски.
— Много мило от ваша страна — отвърна Артър. — Но подозирам, че това едва ли ще доведе до нещо. Можете ли да се сетите за някого, който би могъл да хвърли някаква светлина върху бележката?
Тя отново въздъхна, този път доста по-тежко.
— Ето какво. Ще ви предложа сделка. Ще опитам да поискам много голяма услуга от един добър приятел, който сигурно ще престане да е толкова добър, след като му се обадя. Този човек, Естеве Валеспир, е най-големият специалист по Гауди в целия свят.
— Днес купихме една от книгите му — вметна Клер.
— Да, написал е много книги. Той е доста възрастен и вече не обича да се среща с хора, но мисля, че ще се заинтересува от вашия документ. Ще опитам да го убедя да ви приеме.
— Казахте сделка — обади се Артър.
— Искам да купя документа. Нямам представа колко струва и колко мога да платя, но ако го продавате, искам да имам възможност да го купя.
Артър протегна ръка.
— Обещавам, че ще се обърнем първо към вас.
Висшето училище по архитектура на Барселона към Политехническия университет на Каталония беше, както им обясни библиотекарката, едно от най-добрите учебни заведения по архитектура в Испания и нищо чудно, че Гауди продължаваше да се почита и изучава там.
Училището се намираше в северната част на Барселона, на оживения Авингуда Диагонал. Сградата беше ниска, модерна и доста незабележителна за факултет по архитектура в един луд по архитектурата град като Барселона. Един студент ги упъти и те намериха кабинета на втория етаж.
Валеспир беше сам, без секретарка или асистент — стар, прегърбен човек в невъзможно претъпкана стая. В известен смисъл напомняше на самия Гауди от някои от снимките в края на живота му. Имаше рошава бяла брада, която отдавна не беше подстригвана и отвличаше вниманието от покритото с люспи голо теме. Панталонът му беше доста къс, бялата му риза бе с разръфана яка, а вратовръзката му стоеше накриво.
— Не исках да се срещам с вас — авторитетно заяви той на английски със силен акцент. — Честно казано, напоследък не искам да виждам никого, но Изабела е доста убедителна. Влизайте. Ще ви отделя пет минути. След малко си тръгвам. Не съм добре, нали разбирате.
— Много съжаляваме, че ви безпокоим — извини се Артър. — Ще опитаме да не ви отнемаме много от времето. Мъчим се да намерим отговори за един документ на Гауди, който открихме неотдавна.
— Къде сте го открили? — остро попита старецът.
Клер разказа измислената им история.
— Ровех се в книжата на дядо ми и попаднах на бележката между страницата на една книга за модернистичната архитектура.
— Коя книга?
— В момента не се сещам заглавието й — малко неуверено рече тя. — Беше доста стара, френска.
— Френска ли?
— Да, тя е от Тулуза — обясни Артър.
Професорът поклати глава.
— Гауди няма никакви връзки с Тулуза. Дайте да видя документа.
Докато го четеше, Артър се взираше в набръчканото отпуснато лице за някаква реакция, но Валеспир беше напълно безизразен.
— Намерих го — прочете професорът. — Нямам представа какво означава това, макар че мога да се закълна, че подписът е със сигурност на Гауди. Тулуза, казвате?
Клер кимна.
Валеспир повтори, че Гауди не е имал известни връзки с хора от Тулуза или от тази част на Франция, и върна сърдито документа, като промърмори, че не може да им помогне.
Артър се замисли бързо. Намираха се в кабинета на най-големия авторитет по Гауди в света и аудиенцията всеки момент щеше да приключи. Ако и това се окажеше задънена улица, нямаше накъде другаде да се насочат.
— Професоре, извинявайте, но не ви разказахме истинската история. Тя е малко по-противоречива.
Валеспир повдигна вежди.