— Съжалявам — каза Артър.
Тя кимна.
— Зная защо ви е отпратил, но не съм съгласна с него. Единствената причина да не ви помогне, е инатът му. Аз самата го питах. Какъв смисъл има да отнесе това в гроба?
Артър се сдържа и не я прекъсна. По-добре беше да я остави да говори.
— Гауди е бил много близък с един свещеник. Името му е Мосен Гил Парес, той е първият енорийски свещеник в „Саграда Фамилия“. Изпълнявал служби за работниците и децата им. Гауди лично финансирал и построил прочутото училище за децата, което можете да видите днес до храма. Двамата, Гауди и Парес, създали нещо като утопична християнска общност там. След смъртта на Гауди през двайсет и шеста Парес бил изпълнител на завещанието му. След диктатурата на Примо де Ривера Парес бил свален от поста си заради каталонските му възгледи. За съжаление, бил убит през трийсет и шеста по време на Гражданската война заедно с дванайсет други мъченици от „Саграда Фамилия“. Неотдавна останките му бяха погребани в криптата на катедралата до приятеля му Гауди и Ватиканът започна процедурата по обявяването му за блажен.
Тя млъкна, за да прочисти гърлото си, когато пристигна кафето. Клер й сипа вода.
— Причината да ви разказвам това — продължи госпожа Валеспир — е, че притежаваме писмо на Гауди до Парес от 1911 година. По онова време Гауди се заразил от малтийска треска и бил много зле. Не вярвал, че ще оживее. Неговият лекар и приятел доктор Сантало го изпратил за няколко месеца в Пиренеите да се възстанови. Било истинско чудо, че е оцелял и оздравял. Писмото, за което споменах, е написано на бланка от хотела, в който бил отседнал Гауди.
Тя извади плика от чантата си.
— Нека бъдем наясно — рече тя, като погледна съчувствено в очите първо Артър, а после и Клер. — Естеве никога не е публикувал това писмо. То попадна у него преди много години от наследството на брата на Гил Парес. Написано е във формата на изповед. Предполагам, че Парес е изповядвал често Гауди и от предполагаемия си смъртен одър в Пиренеите Гауди е поискал да свали за последен път товара от душата си. Така и не разбрахме каква е темата на писмото. И тук е проблемът. Почитта на съпруга ми към Гауди винаги е била толкова голяма, че той съвсем искрено е убеден, че ще бъде грубо нарушение да оповести писмената му изповед, дори след като са изминали толкова години от смъртта и на изповедника, и на изповядалия се. За мен тези сантименти нарушават фундаментално принципите на науката, но пък Естеве винаги е бил шефът. Ала документът, който сте намерили в Монсерат, е като откриване на липсваща част от пъзел и с него като че ли се оформя някаква по-разбираема картина. Именно затова реших да дойда тук.
Тя започна да търси очилата си в чантата. Артър можеше само да се споглежда с Клер, да контролира дишането си и да се мъчи да запази спокойствие.
— В писмото има някои странични неща. Ще ви преведа само съответната част. Ето я, на втората страница. „Знаеш за какво говоря, скъпи приятелю, защото разкрих всичко в изповедта, и ако можех сега да бъда с теб, щях да те помоля да ме изповядаш за последен път. Ще трябва да се задоволя с това писмо. Знаеш, че го намерих. И знаеш, че го откраднах, което е велик грях, който нося като тежък товар през цялото време, макар да получавам безкрайна утеха от него. Посветих живота си на него и се моля да съм го почел. Обсъждал съм с теб неведнъж какво желая след смъртта си. Само ти можеш да осъществиш желанието ми. Твой вечен приятел в Христа, А. Гауди.“
— Боже мой — прошепна Клер.
Артър беше извадих химикалка и трескаво си водеше бележки върху гърба на сметката от хотела.
— Може ли да получим копие от писмото? — бързо попита той.
— Направила съм ви — отвърна тя и отново бръкна в чантата си. — Но ще ви помоля да не го публикувате без моето разрешение.
— Разбира се, че няма — увери я Артър. — Не зная как да ви се отблагодаря. Иска ми се да можех да благодаря и на съпруга ви.