— Не мислете за него. Мислете за целта, към която явно сте поели. Кажете ми — каза тя с треперещ глас. — За предмета, който е намерил Гауди. Вече изглежда сигурно, че е от Монсерат. Как мислите, господин Мелъри, дали не става дума за Светия Граал?
27.
Барселона, 1926 г.
Последният близък приятел на Гауди си беше отишъл преди шест месеца. Скулпторът Лоренсо Матамала умря на Коледа 1925 г., но докато здравето му се влошаваше, той направи едно последно посещение в „Саграда Фамилия“, за да убеди енорийския свещеник на Гауди да действа.
— Почти не спи, единственото време, когато не работи, е докато изминава пътя до и от „Сан Фелипе Нери“. Яде само бадеми и стафиди! Отче, не можете ли да го накарате по някакъв начин да забави темпото, да влезе в крак с възрастта си, да се храни добре, може би да замине на кратка почивка?
Свещеникът, Мосен Гил Парес, сви рамене.
— Начинът му на живот е оформен като някоя от вашите гипсови отливки. Пък и вие сте човекът, на когото трябва да се говори, Матамала. Вижте се, самият вие се докарвате едва ли не до смърт от работа.
Матамала беше един от основните сътрудници на Гауди, скулпторът, който превръщаше измислиците на архитекта в глинени и гипсови модели вече четиридесет и три години. Партньорството им започна през 1883 г., когато Гауди му каза: „Елате да работите за мен в храма, сеньор Лоренсо. Така ще имате работа до края на живота си“.
Сътрудничеството им приключи преди по-малко от година, когато ракът на лицето го принуди да прекрати работа. При поредното си — и последно, както се оказа — посещение в „Саграда Фамилия“ Матамала притискаше свещеника да защити каузата му, а думите му едва се разбираха заради обезобразения език, докато скулпторът бършеше лигите си с една от многото кърпички, които постоянно носеше в джобовете си.
— И въпреки това се опитайте да го убедите. Някой трябва да се погрижи за него, отче. Използвайте влиянието си. Ще го чакам в ателието — каза той и избърса брадичката си. — Не зная дали не е заради това, че собственият ми живот е към края си, отче, но ми се струва, че строителството на храма напредва бавно.
— Знаете какво казва Гауди всеки път, Лоренсо — отвърна свещеникът. — Моят клиент няма краен срок.
Гауди бе плакал на погребението на Матамала и сега, през лятото на 1926 г., беше старец на седемдесет и три, сам на този свят, намиращ утеха в рутината, наложена от неизменния график на работата.
Само година по-рано Гауди се беше преместил от дома си в парка „Гуел“ в импровизирана спалня до студиото си в „Саграда Фамилия“, макар че вече се беше отдал изключително на храма след смъртта на патрона си Еусеби Гуел през 1918 г. Всяка сутрин ставаше по изгрев-слънце, за да се труди неуморно в малкото си студио, като спираше само колкото да хапне малко ядки и стафиди и да гребне малко мляко с листа маруля — беше ги избрал, защото представляваха отлични естествени лъжици. Всяка вечер правеше четиридесет и пет минутна обиколка до църквата „Сан Фелипе Нери“ за литургия, след което се връщаше обратно в студиото. Ходенето беше болезнено заради артрита в краката, но Гауди бе твърде упорит и безпаричен, за да използва транспорт. И всяка вечер, преди да си легне, викаше отец Парес от къщата му наблизо, за да се изповяда, макар че и на двамата им беше ясно, че за аскет като Гауди на практика не съществуват нови извършени грехове, а греховете на мисълта бяха съвсем незначителни. Но Гауди, подобно на някакъв дядо, се изповядваше всеки ден за грях, извършен преди повече от четиридесет десетилетия — кражбата на свят предмет от любимата му обител Монсерат.
Когато Гауди за пръв път изповяда деянието си, това бе голям удар за Парес. Кражбата на Граала не беше малък грях. Той призова Гауди да си помисли за последствията, да го върне на манастира. Но Гауди отказа с аргумента, че несъмнено е бил избран от Бог да почете предмета. Стореното обаче тежеше на душата на архитекта и той настояваше всеки ден да изповядва греха си.
Изповедта обикновено минаваше горе-долу по следния начин:
— Ако това те безпокои толкова много, Антони, защо не го върнеш? Предполагам, че абатът няма да ти се разсърди, а ще бъде много доволен да притежава най-великата реликва на християнството.
— Не разбираш — отвръщаше Гауди. — Това е божествено провидение! Беше ми предложено да работя върху „Саграда Фамилия“. Не исках да приема предложението. И само дни по-късно го намерих. Било е писано да се случи. Бог ми каза да построя храма. Да го издигна в чест на Христа и на Светото семейство. Каза ми да почета Светия Граал. Аз съм пазителят на Граала, отче. Тази отговорност ми е дадена от Бог и няма да обърна гръб на божествения си дълг. Ти си положил своите клетви, а аз моите.