— Тук ли е според теб? — прошепна Клер.
— Има само един начин да разберем.
Артър светна с фенерчето и го видя.
Ковчеже. Дървено ковчеже.
Остана изненадан колко спокоен се чувстваше, докато бъркаше вътре и го издърпваше.
Ковчежето беше с размерите на голяма кутия за пури с овлажнител, изработено от полирано палисандрово дърво с цвета на шоколад, с плътни тонове и на жилки. Върху капака имаше великолепна гравюра на планината Монсерат с надпис отдолу.
Gràcies a Déu
— Слава на Бога — прошепна Клер.
Артър постави ковчежето върху гранитната плоча директно над костите на Гауди и без никакво колебание вдигна капака.
Ето го и него.
Граалът.
Купичката беше поставена в меко сатенено гнездо.
Беше абсолютно черна, излъскана до блясък, с дебели заоблени ръбове — съвсем проста, предназначена да бъде вдигана с две ръце.
Но Артър и Клер бяха поразени от другите й характеристики.
Около съда, следвайки формата му, имаше зона на пълна невидимост с ширината на пръст.
— Боже мой, виж го, Артър. Виж! — прошепна Клер.
Артър беше като парализиран.
Търсенето, продължило две хилядолетия, беше приключило.
Търсене, погълнало хора като крал Артур и рицарите му, като Томас Малори, писатели и бардове. Ендрю Холмс и Тони Феро трябваше да са тук, помисли си той. Някой поет би трябвало да е тук и да опише момента.
А аз съм най-обикновен човек.
Защо аз?
Клер развали магията.
— Ти го намери — каза тя, сякаш прочела мислите му. — Ти си човекът, който го намери.
— Съжалявам — неочаквано промълви той.
— Защо съжаляваш?
Очите му бяха пълни със сълзи.
— Съжалявам, сеньор Гауди — каза той, обръщайки се към тленните останки на гения. — Това е посегателство. Наистина съжалявам.
— Вземи го — подтикна го Клер. — Не искаш ли да си пръв?
— Не, ти. Давай.
Клер внимателно пое съда и пръстите й буквално изчезнаха в странния ореол около него.
— Топъл е — рече тя. — Изглежда толкова студен, а всъщност е топъл, все едно докосвам човек.
Клер повдигна съда към очите си. Артър видя, че очите й се насълзяват. Изхлипа тихо, но скоро цялата се тресеше от ридания.
— Артър, никога не съм виждала такова вещество.
Той преглътна.
— Това не е от Земята.
Прекараха нощта седнали до стената в параклиса на свети Йосиф, готови да се скрият зад олтара, ако някой пазач слезе в криптата.
Съвсем лесно поставиха стойката за свещи и блоковете по местата им и когато приключиха, гробът на Гауди изглеждаше недокоснат.
През по-голямата част от нощта мълчаха, всеки потънал в собствените си мисли. Щяха да изчакат „Саграда Фамилия“ да отвори сутринта и туристите да влязат в криптата, след което да издебнат подходящ момент и да се смесят с тях.
И през дългата тъмна нощ двамата си подаваха Граала един на друг и го притискаха към гърдите си, за да се топлят.
31.
Кутията от палисандрово дърво едва се побра в раницата на Артър и я направи правоъгълна. Ципът не се затваряше напълно, така че той покри отвора с разгъната карта на града. С нервността на двойка, измъкваща се от местопрестъпление, двамата се качиха в едно такси на Авингуда де Гауди и се прибраха в хотела.
Хенгст чакаше недалеч, притаен във входа на ателие за пиърсинг на „Сан Пау“. Беше разтворил вестник, за да скрие уморените очи и намръщената си физиономия. Беше звънял в стаята им няколко пъти и знаеше, че не са се връщали цялата нощ, така че не му бе останало друго, освен да крачи раздразнено по тясната тъмна уличка и да се оглежда.
Когато Артър и Клер излязоха от таксито и изчезнаха в лобито, Хенгст въздъхна с облекчение и извади телефона си.
Артър остави раницата на креслото, двамата седнаха на леглото и се загледаха в нея.
— И сега какво? — след дълго мълчание попита той.
Клер не отговори.
Артър се чувстваше вцепенен. Въодушевлението го бе напуснало. Търсенето беше приключило.