— Не твърдя нищо — отвърна Клер. — Късно е. Уморена съм.
Нети погледна часовника си.
— Да, наистина е много късно, а тук не получаваме нищо. Мисля, че можем да изключим Гробницата в градината като кандидат. Да събираме нещата и да си тръгваме. За утре… всъщност, вече е утре… съм издействала разрешение да прекараме нощта в Божи гроб. Надявам се, че като се приберете в хотела, ще намерите нещо по-добро за правене, отколкото да мислите за струнни теории и мултивселени.
36.
Йерусалим, 33 г.
Иисус бе мрачен. Знаеше с болезнена яснота какво ще се случи. Беше си спечелил могъщи врагове сред старейшините на Синедриона още преди да предизвика смут и хаос в Храма, като прогони сарафите и търговците. Сега противниците му бяха побеснели и римляните нямаше как да не се намесят. А когато се намесят римляните, умират хора.
Неизбежността на очакващата го участ бе някак успокояваща. Той знаеше, че не може да избяга, че не може да отстъпи. И двата пътя бяха анатема за него. Значи беше сигурно, че ще умре. И смъртта му нямаше да е бърза и лека. А мъчителна. Щеше да страда. Но той се молеше на Бог смъртта му да има смисъл. Та нали животът му имаше смисъл, нали посланието му да обичаш Бог и ближния имаше смисъл. Дали щеше да стане просто поредният мъченик, смазан от силните и покварените и забравен, когато онези, които го познаваха, умрат? Или щеше да послужи на някаква по-висша, по-трайна цел? Щом нямаше какво да направи, за да промени съдбата си, единственото, което му оставаше, бе да покаже на последователите си, че е в мир със себе си, да им покаже как трябва да умре един добър и вярващ човек.
Ето защо, седнал сред дванайсетте си най-близки ученици, които бяха рискували собствения си живот, за да следват него и учението му, той се усмихна, твърдо решен да се наслади на последния израз на топлата им дружба, на великолепната пасхална вечеря след приятели.
Намираха се в горната стая на чудесна къща на хълма Сион, отстъпена за вечерта от един богат човек на име Йосиф от Ариматея, приятел на техен приятел, както им бе обяснил Тома. Макар да не бе същински последовател на проповедите на Иисус, Йосиф бе показал симпатия към учението и бе направил едно-две дарения, за да поддържа каузата им. Храната, наредена пред тях на ниската маса, беше проста, но питателна — месо, риба, хляб, маслини и малко вино.
Вечерята минаваше предимно в мълчание, тъй като учениците му също знаеха за неминуемата опасност, но всяко чувство на безнадеждност, което би могло да надвисне над тях, бе прогонено от благото изражение на самия Иисус, който явно се наслаждаваше на малките удоволствия, породени от приятелството и добрата храна.
Ала в стаята се възцари изпълнено с потрес мълчание, когато Иисус внезапно стана и заяви:
— Един от вас ще ме предаде.
Дванайсетте се спогледаха помежду си, след което първо Петър, после и други започнаха да отричат и трескаво да го уверяват във верността си.
Иисус кимаше и се усмихваше. Накрая сложи край на уверенията им, като взе един хляб, благослови го и го начупи на парчета.
— Вземете този хляб и яжте, защото това е тялото ми.
Изумени, учениците му се подчиниха и изядоха къшеите си.
Тогава Иисус взе кана вино и рече:
— Вземете това вино и си го поделете. То е моята кръв, пролята от мнозина. След тази нощ няма да пия повече от плода на лозата до деня, в който ще го пия нов в царството Божие.
Учениците му пуснаха каната да обикаля и когато тя се върна при Иисус, Юда скочи и застана над него с малка черна купичка в ръце.
— Умолявам те да изпиеш виното от този потир — каза той на Иисус. — Това е свят съд, дошъл от древната земя на Моисей.
Иисус пое съдинката, усети топлината й и се възхити на ореола.
— Откъде си се сдобил с това съкровище? — попита.
— От един човек, който те обича.
Иисус наля вино в съда и даде знак на Юда да приближи.
— Знам, че ти ще ме предадеш — прошепна той в ухото му.
После взе купичката в ръце и изпи виното до последната капка.
Нищо не можеше да накара Юда да спре да трепери. Беше тичал през целия път от Гетсиманската градина до странноприемницата край Храма, в която беше отседнал Нехор. Египтянинът го чакаше там със свой сънародник, арогантен млад мъж на име Сакмис, което означавало могъщ, както обичаше да напомня на всички. Докато Иисус привличаше към себе си пламенни и възвишени люде, при Нехор се стичаха съвсем различни хора — отдадени на по-низки цели. Сакмис споделяше интереса на учителя си към алхимията и макар да бе начинаещ, той се смяташе наред с Нехор за кем, член на древно общество, проследяващо произхода си още от времето на фараоните.