— Давате ли си сметка колко нелепо звучи това? — попита Артър. — Работещ план? Това да не ви е някаква дискусия на екип в лаборатория или компания? Става въпрос за християнството! Вие наистина сте жалък дребосък. И долен, мръсен убиец.
Харп стисна устни, после се нацупи. Той протегна купата.
— Би ли я подържала, Нети?
Тя пое Граала от ръцете му.
Харп вдигна пистолета и го насочи към Артър над олтара.
— Никога не съм убивал човек със собствените си ръце, Мелъри, но това е чудесно място за начало.
Докато дебелият пръст на Харп се свиваше около спусъка, Клер изведнъж се хвърли между Артър и олтара.
Разнесе се оглушителен гръм и куршумът я улучи в гърдите.
Тя започна да се свлича бавно, сякаш коленете й бяха станали от гума.
Времето сякаш забави хода си.
Харп стоеше замръзнал, абсолютно втрещен, че е застрелял Клер. Ръката му беше все така изпъната напред.
Артър се хвърли към пистолета. Оръжието се изплъзна лесно от потните, тлъсти пръсти. Докато Клер продължаваше да се свлича, Артър я сграбчи и падна на пода до нея.
Основата на олтара явно осигури някаква защита — макар да последва още един изстрел, този път с пистолета на Симон, единственият ефект бе оглушителен гръм и дъжд от фрагменти мрамор.
Артър обърна пистолета на Харп. Беше се снишил. Единствените му мишени бяха крака. Той стреля по тях от упор, докато Харп и Симон не рухнаха на земята, крещящи от болка, и изложиха телата си на куршумите.
Нети извика от ужас. Незасегната от олово или мрамор, тя изпусна Граала върху тялото на Харп и панически се втурна навън от едикулата.
Ушите на Артър звъняха и не беше сигурен дали не е оглушал, или всички внезапно са млъкнали.
Той се плъзна по пода към телата на двамата мъже. Раните им бяха ужасни. Вече не представляваха заплаха.
Чу стон.
Клер беше жива.
Артър се върна при нея и взе ръката й. Ризата й беше подгизнала от кръв.
— Трябва да извикам помощ — отчаяно рече той.
— Не, не ме оставяй.
— Трябва да извикам линейка.
— Вече е късно, Артър. Умирам. Усещам го.
Той постави ръка на раната й и я притисна в напразно усилие да направи нещо — каквото и да било.
— Съжалявам, Артър. Обичах те.
— Не мога да те изгубя!
Огледа се и видя Граала.
— Дръж се, моля те — каза и внимателно положи главата й на пода.
В раницата му имаше бутилка вода. Артър сипа от нея в Граала и го отнесе при Клер.
— Трябва да я изпиеш. Можеш ли?
Повдигна главата й и поднесе купата към устните й.
Клер глътна, закашля се и спря.
— Още, моля те.
Тя допи водата, погледна го за последен път и издъхна.
Артър остави Граала и я прегърна, сложи я в скута си. Нямаше да я остави. Тя беше още топла, кожата й си оставаше розова, изглеждаше все така прекрасна.
Артър затвори очи, но сълзите напираха през стиснатите му клепачи.
Замоли се, като я люлееше в обятията си.
Мъката му беше така опустошителна, сякаш в гърдите му бе експлодирала бомба.
Внезапно през клепачите му блесна ослепителна светлина.
Клер бе станала безтегловна.
Артър усещаше плат в ръцете си и нищо друго.
Отвори очи и се изправи бавно, държейки единствено окървавените й дрехи.
Тя беше изчезнала.
38.
Подът бе целият в кръв, която се събираше бавно на ручейчета в цепнатините между камъните.
Синкав барутен дим изпълваше Параклиса на ангела.
Клер си беше отишла.
Артър падна на колене на мястото, където бе умряла тя, като едва удържа дивото си желание да потопи ръце в локвата кръв от раната й, както човек би посегнал за пръстен, паднал в кално езерце.
Значи така приключваше всичко.
Той беше търсач, устремен към целта си.
Беше успял там, където предците му се бяха провалили.
Беше намерил Граала.
Дали бе по-достоен от крал Артур? Или от Томас Малори? Дали сърцето му бе по-чисто от техните?
Нямаше никакво значение.
Беше намерил нещо по-скъпо от Граала. Бе намерил любовта, а после я беше изгубил. Клер бе профучала през живота му като ярка, блестяща комета — и си беше отишла.
Беше се възнесла.