Профилът днес:
Артър Мелъри — маркетинг мениджър, който е истинско съкровище
Сюзан Брент
Ако помолите колегите му да опишат маркетинг мениджър Артър Мелъри, най-вероятно ще чуете думи като всеотдаен, блестящ, красив, внимателен и почтителен. Всички в централата в Бейсингсток знаят, че той е организационно съкровище, но колцина са наясно, че той е истински търсач на съкровища!
Артър дойде в „Харп Индъстрис“ преди осем години направо от университета в Бристол, където завърши като бакалавър по химия. Какво търси един химик в компания, занимаваща се с физика?
Една негова статия за студентски вестник върху предизвикателствата на запознаването на широката публика с тънкостите на науката привлякла вниманието на маркетинг директора на „Харп“ Мартин Аш. „Веднага забелязах, че този младеж има усет към общуването и умее да извлича ключови послания от сложна и объркана информация. Артър е роден за маркетинг, макар че той самият тогава не го знаеше. Помисли си, че някой от приятелите му прави номер, когато му се обадих. Както се казва, останалото е история.“
Артър се издигна бързо по стълбицата и сега отговаря за маркетинга на нашите неодимови магнити с индустриално приложение. Но колко от служителите ни знаят, че в свободното си време Артър е търсач на съкровища? Въоръжен с верния си металотърсач, той предпочита да прекарва уикендите в обиколки из провинцията и в търсене на заровено имане, вместо да кисне по кръчми и клубове. И то не само за да се поддържа във форма, след като престана да играе ръгби. Събрал е богата колекция от стари монети, сред които и някои от римската епоха, викториански бижута и дори ценен джобен часовник, с който много се гордее.
Как Артър обяснява големия си интерес към миналото? „Не съм съвсем сигурен дали е вярно, но според родовите легенди и генеалогичните проучвания фамилията Мелъри произхожда от живелия през 15-и в. сър Томас Малори, автора на «Смъртта на Артур». Оттук е и името ми, което носят и мнозина от предшествениците ми. Когато бях малък, бях луд по всичко, свързано с крал Артур, и предполагам, че именно оттам е тръгнал и интересът ми към историята.“
Когато го попитах дали интересът му е жив и до днес, той ме увери, че е точно така, а на въпроса дали някога е насочвал страстта си в търсене на съкровища от легендата за Артур, той отвърна утвърдително.
„Страшно ми се иска да намеря Камелот. Мечтая си да открия Екскалибур, а най-много си мечтая да намеря Светия Граал.“
Знае ли къде да търси Граала?
„Имам някои идеи — със смях отвърна той. — Но ако ги разкрия, ще се наложи да те убия. Честно казано, ако имам на разположение един цял свободен месец, бих постигнал доста сериозен напредък.“
На вратата се почука и Артър остави бюлетина.
— Влез.
Беше Сюзан Брет от „Човешки ресурси“.
— Харесва ли ти?
— Всъщност е доста смущаващо.
Сюзан му се ухили многозначително. Беше необвързана. Той също. Но тъй като отговаряше за фирмената политика спрямо сексуалния тормоз, тя го оставяше на мира, като се изключат само някои закачки — за огромно облекчение на Артър.
— Не се смущавай. Всички твърдят, че материалът е чудесен — похвали се тя. — Пък и може да намериш съмишленици в компанията. Тук работят две хиляди души. Кой знае откъде може да изникне нещо.
Към края на сутринта на Артър толкова му беше писнало да отговаря на имейли и обаждания от колеги в „Харп“, които го подкачаха във връзка със статията, че за малко да не вдигне телефона на бюрото, когато иззвъня. С крайчеца на окото си обаче видя номера на обаждащия се. Беше Ендрю Холмс, така че вдигна с радост.
— Здрасти, Ендрю — поздрави Артър, след като превключи на спикърфон. — Ама че изненада. Как я караш?
Холмс беше един от най-популярните професори в Оксфорд и курсът му лекции „Въведение в средновековна Британия“ бе абсолютно задължителен за първокурсниците. Сред безбройните му чудатости беше изключителната му ексцентричност, изразяваща се в навика му да се облича като човек от епохата на крал Едуард и в нелепото му витиевато красноречие. Ораторското му изкуство не се ограничаваше само с лекциите. На Артър му се беше случвало да хваща мазоли на ушите от приказките му.
— Здравей, Артър! Така се радвам, че те засичам. Много се потискам, когато се налага да оставям съобщения на онези ужасни телефонни секретари.