Артър стоеше на прага с усмивка до ушите и с опакован подарък за Ан.
— А, точно навреме — рече Холмс. — Не мога да ти опиша с какво нетърпение очаквах този момент. Сипи си нещо за пиене, докато си взема ключовете и успея да убедя Ан да излезе от къщата.
Не след дълго Холмс се пенеше и неуспешно се опитваше да намери ключовете за колата. Смънка, че със сигурност били в къщата, защото само преди два часа се върнал от колежа.
— Още съм твърде млад за такава склероза! — изрева той достатъчно силно, за да накара Артър да трепне.
— Ключовете ли търсиш? — обади се жена му от горния етаж.
— И още как.
— При чайника са. Там ги остави.
Ан се появи, облечена в хубава зелена рокля, идеална за пролетната вечер. Тя влезе в кухнята, докато Холмс прибираше ключовете в джоба си. Махна весело на Артър, който веднага забеляза, че тя не изглежда добре. Походката й беше несигурна и разчиташе на бастуна повече, отколкото всеки друг път. И като че ли беше отслабнала още от последната им среща.
— Не знам защо съм ги сложил там — разсеяно подхвърли Холмс.
— Ако ги оставяш в антрето всеки път, когато се прибираш, помисли само колко свободно време щеше да ти се отвори за други неща. Сигурно би се получил цял допълнителен ден в живота ти.
— Много смешно.
— Съжалявам, че те правя свидетел на домашните разправии — извини се Ан на Артър.
— Няма нищо — отвърна Артър и й подаде подаръка. — Радвам се, че съм тук за рождения ти ден.
— Не беше нужно — рече тя, докато оставяше пакета на масата в кухнята. — Бих те прегърнала, но се боя, че съм пипнала някакъв бацил.
— Бацил ли? — обади се Холмс. — От един микробиолог не се ли очаква да бъде малко по-конкретен?
— Добре — въздъхна тя. — Ентеровирус.
Холмс изсумтя.
— Сигурна ли си, че не е Елоиз?
Ан беше в отпуска по болест от изследователската лаборатория на университета — заради засилването на множествената й склероза, която й причиняваше слабост в единия крак и замайване. Ан беше от оптимистите, които не можеха да съберат сили да нарекат болестта си множествена склероза. Затова й бе дала по-весело име.
— Не, не е Елоиз — отвърна.
Холмс кимна и огледа подаръка.
— Прилича ми на книга.
— И е точно книга — потвърди Артър. Беше фотоалбум на английски градини — тема, от която Ан много се интересуваше.
— После — рече тя. — След вечеря. Обичам да тръпна в очакване.
Холмс подрънка с ключовете в знак, че е време да тръгват.
— Ти също ще трябва да почакаш, Артър. Ще ти покажа откритието си, след като се върнем от вечеря. Трепетно очакване, нали така? — Холмс отново насочи вниманието си към Ан и я погледна загрижено през тесните си очила. — Цветът на лицето ти е поразително сходен с този на роклята. Сигурна ли си, че искаш да излезем?
— Днес е рожденият ми ден. Нямам намерение да изпускам възможността. Много е трудно човек да те изкара на вечеря.
Когато излязоха, вече се смрачаваше и нощта падаше бързо. Пет минути след като заминаха, от една кола, паркирана по-надолу по улицата, слезе мъж. Григс отиде до къщата и отвори портата на задната градина с небрежността на човек, който се прибира след работа у дома. Беше висок и широкоплещест, с късо подстригана коса. Коженото му яке прилепваше плътно по плоския корем. Имаше грубо лице на кавгаджия, но беше достатъчно красив, за да привлича онзи вид жени, по които си падаше.
Къщата нямаше алармена система. Знаеше го от предварителното разузнаване. Задната градина беше добре скрита от съседите. Григс взе камък от земята и леко започна да почуква с него прозорчето на вратата, докато стъклото не се счупи с мелодичен звън. После бръкна през отвора и отключи.
Шарещият лъч на фенер щеше да бъде по-подозрителен за някой случаен минувач, отколкото запалените лампи, така че включваше и изключваше осветлението, когато му се налагаше. Помещенията на долния етаж не представляваха интерес — дневна, трапезария, кухня и кътче за телевизора. Нужни му бяха няколко минути, за да ги преобърне наопаки. Направи го решително, като събори няколко лампи, изсипа съдържанието на чекмеджетата и тихо счупи няколко порцеланови съда. После се качи горе и веднага откри онова, което търсеше.