Артър седеше на задната седалка на колата на Холмс и се чувстваше като зрител, наблюдаващ играта на двама актьори в пиеса. Холмс и жена му сякаш участваха в някаква полукомична домашна сцена между двама мнителни старци.
— Трябва ли да вземаш толкова остро завоите? — попита тя. — Хич не се отразява добре на стомаха ми, да знаеш.
— Трябвало е да изправят пътя.
— Разбира се, че е трябвало. Как го каза само!
Джипиесът на таблото им показа, че трябва да завият.
Ан посочи устройството.
— Живеем тук от двайсет години и сме ходили на ресторант само няколко десетки пъти. Наистина ли ти е нужна тази дрънкулка?
— Не си се омъжила за мен заради способностите ми да се ориентирам — изсумтя Холмс. — Но определено ми липсват онези отдавна отминали дни, когато седеше до мен с картата и ми надуваше главата с обясненията си.
— Смея да твърдя, че съм по-добър навигатор от този Том.
— Май името му беше Том-Том.
Ан внезапно се хвана за корема и тихо изстена.
— Май няма да стане, а? — рече Холмс. — Съжалявам, но явно ще трябва да накарам Том-Том да ни покаже обратния път.
Холмс имаше просторен кабинет, получен след разрушаването на преградната стена между две спални. Тъй като гледаше към предната страна на къщата и бе доста над оградата, Григс спусна завесите, преди да запали лампата. Погледна часовника си. Покрай дългите цели метри библиотечни рафтове и шкафове, както и купищата книги и статии, пръснати навсякъде, работата преспокойно можеше да се окаже и търсене на игла в купа сено.
Най-напред отиде при бюрото и изключи лаптопа от зарядното. След бързо претърсване попадна на една от целите си — папка, върху която с калиграфския почерк на Холмс беше написано МАНАСТИР МОНСЕРАТ — ТРИМАТА АМИГО. В папката имаше писани на ръка бележки, отпечатан ръкопис с надпис „Чернова“ и няколко снимки. Григс сви устни в усмивка.
— Една мишена долу, остава още една.
Късметът така и не му се усмихваше. Изсипа съдържанието на чекмеджетата на бюрото на пода, както би направил някой взломаджия. За по-голям ефект прибра в джоба си и един плик, пълен с евро и други чужди валути от пътуванията на Холмс в чужбина. Не беше сигурен дали втората му цел е в папка, бележник или просто на хвърчащи листа, но каквато и да бе формата й, тя не се намираше на бюрото или в чекмеджетата. Започна с шкафовете за папки с надеждата, че Холмс и компания ще се поглезят с дълга и разточителна вечеря.
Внезапно чу да се затваря врата на автомобил и преди да успее да надникне между завесите, някой пъхна ключ в ключалката на входната врата. Не изпадна в паника. Не беше в характера му. Само изруга под нос, че планът е отишъл по дяволите. Разбира се, имаше и резервен. При Григс винаги имаше резервен план. Той мислено му даде ход, докато вратата се отваряше.
Артър влезе последен. Чу възклицанието на Ан:
— Боже мой! Обрали са ни!
Тримата зяпнаха безпорядъка в дневната.
— Да се махаме — предложи Артър. — Може да са все още вътре. Ще се обадя на полицията от колата.
Но преди да успеят да излязат, Григс се появи горе на стълбите и с плавно движение извади пистолет от колана си — „Берса“ 40-и калибър, смъртоносно малко аржентинско бижу, което беше предпочитаното му оръжие. Спусна се бавно, насочил го към Ан за максимален психологически ефект.
— И тримата. Влизайте в дневната. Веднага.
Артър остана с впечатлението, че мъжът не е обирджия. Беше твърде хладнокръвен, прекалено самоуверен. Обирджиите не се перчеха по такъв начин. Те се страхуваха. Тъй като беше скрит зад Ан и Ендрю, той си помисли, че би могъл да се измъкне навън, но това сигурно щеше да принуди непознатия да стреля. Затова се подчини и влезе в дневната, следван от неканения гост.
Холмс дишаше тежко. Заплахата от насилие явно го беше хвърлила в пълен смут.
— Жена ми не е добре. Трябва да седне.
— Тогава сядайте — каза Григс.
— Вземете каквото искате — рече Ан. — После си вървете, моля ви.
Григс не й обърна внимание, а насочи оръжието към Артър.
— Вие сте Артър Мелъри.
От думите му коленете на Артър се подкосиха.
— Откъде знаете името ми?
— Знам много неща за вас. — Григс небрежно посочи Холмс с пистолета, сякаш беше някаква показалка. — За вас също.
— Кой сте вие? — попита Артър.
— Това не е важно.
Холмс забеляза, че в свободната си ръка мъжът държи компютъра му и папката АМИГО.