Единственият гребен винт се въртеше и придвижваше кораба към парчето земя, което всеки се надяваше да бъде тяхното спасение. Кърмчията извика за помощ в преборването си с кормилото, защото корабът започна да намалява скоростта си заради нахлуващата вода, а наклонът наляво се увеличи до шест градуса.
Членовете на екипажа стояха до лодките в готовност да се качат в тях и да напуснат кораба при очакваната команда от Хънт. Всички с безпокойство се стараеха да запазят равновесие на заплашително накланящата се палуба под краката им. Един от моряците беше изпратен в носовата част, за да хвърли оловна тежест и да измери морското дъно. След малко той извика с висок глас, в който нямаше и нотка на оптимизъм:
— Двайсет фатома1 и се издига.
Дъното трябваше да се издигне с още трийсет метра, за да може килът на „Кирсардж“ да заоре в него. Хънт имаше чувството, че те се приближаваха до малката ивица корали със скоростта на пиян охлюв.
„Кирсардж“ потъваше с всяка изминала минута. Наклонът му достигна близо десет градуса и беше невъзможно да държи прав курс. Рифът се приближаваше. Всички на борда виждаха как вълните се разбиват в кораловия бряг и изхвърлят блестящи пръски под слънцето.
— Пет фатома — съобщи отново водачът — и се издига бързо.
Хънт нямаше да рискува живота на екипажа си. Щеше да подаде команда да напуснат кораба, когато „Кирсардж“ се врежеше в коравото дъно и корпусът му направеше пътека през рифа и спреше внезапно под наклон от петнайсет градуса.
— Да се помолим на Всемогъщия за спасение — прошепна кърмчията, без да пуска щурвала; лицето му беше почервеняло от усилията да го върти, ръцете му от китките до раменете бяха схванати от изтощение.
— Корабът опира в дъното — каза Елис на Хънт. — Приливът се оттегля, тъй че нашето старче няма къде да ходи.
— Вярно — потвърди с тъжен глас Хънт. — Жалко, че не може да бъде спасено.
— Спасителните влекачи ще могат да го изтеглят, стига дъното да не одере част от корпуса му.
— За всичко е виновно онова проклето чудовище. Ако има Бог, то ще си плати за това.
— Може би вече си е платило — отбеляза спокойно Елис. — То потъна доста бързо след сблъсъка. Сигурно в носовата му част се е пробила дупка и е отворила път на морската вода.
— Не мога да се начудя защо просто не се издигна и не даде обяснение за присъствието си тук.
Елис загледа замислен тюркоазносинята карибска вода.
— Сега си спомням, че навремето четох нещо за един от бойните ни кораби — „Ейбрахам Линкълн“, който преди трийсет години се натъкнал на загадъчно метално чудовище и то откъснало кормилото му.
— Къде е станало това? — попита Хънт.
— Мисля, че в Японско море. Най-малко четири английски военни кораба са изчезнали при загадъчни обстоятелства през последните двайсет години.
— Министерството на военноморските сили никога няма да повярва на станалото тук. — Хънт огледа с гняв разрушения си кораб. — Ще имам късмет, ако не бъда изправен пред военния съд и не бъда изгонен с барабани от службата си.
— Имате сто и шейсетина свидетели, които ще ви подкрепят — увери го Елис.
— Никой капитан не иска да изгуби кораба си, най-малко от някакво непознато механично чудовище. — Хънт замълча и погледна надолу към морето, умът му се върна към предстоящите задачи. — Започнете да товарите продоволствия в лодките. Ще се прехвърлим на брега и ще чакаме спасението си на твърда почва.
— Прегледах морските карти. Островът се нарича Ронкадор Рийф.
— Тъжно място и тъжен край за такъв знаменит кораб — отбеляза капитанът замислен.
Елис отдаде формално чест и започна да направлява работата на екипажа по прехвърлянето на продоволствия, брезенти за палатки и лични вещи на ниския коралов остров. Под светлината на половина месечина те работиха цялата нощ до другия ден, като опънаха палатки и сготвиха първото си ядене на суша.
Хънт напусна последен „Кирсардж“. Преди да се спусне по стълбата в чакащата го лодка, той се спря да погледне неспокойната вода. Щеше да запомни до смъртта си образа на брадатия мъж, който го гледаше от черното чудовище.