Палубите за спорт бяха оборудвани с късо игрище за голф с четири дупки, плувен басейн с олимпийски размери, баскетболно игрище и просторен гимнастически салон. Търговското ларго с дължина, равняваща се на две градски карета, се издигаше на височината на три палуби и изглеждаше като пренесено от Смарагдовия град в Оз.
Корабът представляваше също така и плаващ музей на абстрактното експресионистично изкуство. Картини от Джаксън Полок, Пол Кли, Вилем де Конинг и други знаменитости бяха изложени из целия кораб. Бронзови скулптури на Хенри Мур върху платинени пиедестали изпълваха всяка ниша в главния салон за хранене. Сама по себе си колекцията възлизаше на седемдесет и осем милиона долара.
Каютите бяха кръгли, без нито един остър ъгъл. Всички бяха просторни и съвършено еднакви — на „Емърълд долфин“ нямаше по-малки вътрешни каюти или апартаменти на покрива. Конструкторите му явно не са вярвали в класовите различия. Мебелите и вътрешното обзавеждане приличаха на декор от научнофантастичен филм. Леглата, поставени на по-високо ниво, имаха изключително меки матраци и се осветяваха от скрито горно осветление. За двойките в първия или втория си меден месец на тавана на каютите им дискретно бяха монтирани огледала. Баните имаха вградени камери, които разсейваха запотяването, пръските или парата сред джунгла от цъфтящи тропически растения, пренесени сякаш от друга планета. Пътуването с „Емърълд долфин“ беше уникално преживяване, нямащо равно на себе си сред другите пътнически кораби.
Корабните конструктори са били също така и наясно какви ще са бъдещите им пътници и затова бяха нагодили кораба по вкуса на благоденстващите млади хора. Голяма част от пътниците бяха преуспяващи лекари, адвокати и предприемачи от малкия и големия бизнес. Повечето от тях пътуваха със семействата си. Самотните пътници бяха малко. Имаше една група от възрастни хора, чийто вид говореше, че те са в състояние да си позволят и най-скъпите удоволствия, които могат да се купят.
След вечеря повечето млади двойки изпълниха балната зала, за да танцуват под звуците на попгрупа, изпълняваща най-нашумелите парчета, други отидоха да гледат програмата на нощния бар, трети си пробваха късмета в казиното. Семействата с деца пък отидоха на театър, където корабната театрална група изпълняваше най-новата, ползваща се със зашеметяващ успех постановка на Бродуей „Негодникът от Аризона“. Към три часа сутринта палубите и фоайетата се обезлюдиха. На никого от пътниците, които си легнаха тази нощ, и през ум не му мина мисълта, че безжалостната старица — символът на смъртта — щеше да замахне с косата си към „Емърълд долфин“.
Капитан Джак Уейткъс направи бърза проверка на горните палуби, преди да се прибере в каютата си. Възрастен според стандартите на повечето корабоводители на туристически кораби, само след пет дни Уейткъс щеше да навърши шейсет и пет години. Той не си правеше никакви илюзии, че ще остане на служба след това плаване. Директорите на компанията го бяха уведомили, че ще го пенсионират веднага щом корабът се върне в пристанището си за домуване във форт Лодърдейл след рейса до Сидни и обратно. В действителност Уейткъс очакваше с нетърпение да се пенсионира. Той и съпругата му живееха на красива тринайсетметрова ветроходна яхта и от години мечтаеха да предприемат бавна, спокойна обиколка на света. Уейткъс вече чертаеше в ума си курса по Атлантическия океан до Средиземно море.
Бяха му възложили да поеме управлението на първото плаване на „Емърълд долфин“ в чест на безупречната му служба в компанията. Той беше нисък и набит и приличаше на жизнерадостен Фалстаф без брада. В очите му блестяха весели пламъчета, а устните му като че ли непрекъснато бяха разтегнати в лека, добродушна усмивка. За разлика от много други капитани на туристически кораби, които избягваха да се смесват с пътниците, той пък обичаше да общува с тях. На масата му в салона за хранене развеселяваше гостите си с разни случки от живота си, като например как още като юноша в Ливърпул направил първите си стъпки на кораб, после плавал на парни трампови кораби в Ориента и постепенно се издигал в ранг. Учил усърдно и преминал успешно тестовете за корабни офицери, докато накрая получил документите си за капитан далечно плаване. След това служил десет години в морските пътнически линии „Блу сийз“ отначало като втори помощник-капитан, после като старши помощник-капитан и накрая, вече капитан, му възложили управлението на „Емърълд долфин“. Беше си спечелил добро име и на директорите на „Блу сийз“ не им се искаше да го освободят от служба, но такава беше политиката на компанията и те разбираха, че не бива да правят изключение за никого.