— Това са доста силни думи, не мислите ли? — прекъсна я конгресмен Стърджис. — Досега не сме видели, нито чули нещо, което да дава доказателства за някаква престъпна дейност.
— Това ще стане утре — отвърна с равен тон Лорън, гледайки Стърджис със странен триумф в погледа си, — когато мадам Морс ще ви съобщи имената на всеки един във Вашингтон и останалата част от страната, който е приемал подкупи от господин Къртис Мърлин Зейл. Обещавам ви, че следата на незаконната печалба и корупцията, дълбоката следа на парите в офшорни банкови сметки ще разтърси правителството до основи и обществеността ще стане свидетел на невиждан досега скандал.
— Какво общо има въпросната Сали Морс с господин Зейл? — попита Стърджис, схващайки много късно, че стъпва по тънък лед.
— Тя е бивш член на вътрешния съвет на „Цербер“. Водила си е записки за срещите, подкупите и престъпленията. Има много имена в списъка, които ще ви бъдат познати.
Ледът се пропука и се раздели и Стърджис цопна в дупката. Той рязко стана на крака и напусна залата, без да продума повече, а Лорън удари чукчето и обяви, че изслушването ще продължи на другия ден.
Галерията полудя. Репортери от главните медии се втурнаха към Зейл и след Лорън, но Пит я чакаше на вратата и я опази от шумната тълпа журналисти, които се надпреварваха да й задават с пълно гърло въпроси и се опитваха да препречат пътя им. Обгърнал ръка около кръста й, той успя да я преведе през наежения кордон по стълбите на Капитолия и я набута в кола на НЮМА, чакаща до тротоара. Джордино стоеше до отворените й врати.
Къртис Мърлин Зейл седеше зад масата, заобиколен от море от журналисти и светкавици на фотоапарати, като човек, загубил се в бездната на кошмар.
Най-накрая той стана като замаян от мястото си и си проби път през шумната тълпа. С помощта на охраната на Капитолия той стигна благополучно до лимузината си. Шофьорът му го закара до имението му, където се помещаваше вашингтонската главна квартира на „Цербер“, и го проследи с поглед как мина като грохнал пенсионер през фоайето и продължи навътре към асансьора, за да се качи в луксозния си кабинет.
Нямаше по-изолиран от действителността човек от него. Той нямаше близки приятели, нито останали живи родственици. Оно Канай, може би единственият човек, на когото Зейл разчиташе, беше мъртъв. Зейл беше сам в света, където името му беше известно на всички.
Както седеше зад бюрото си и гледаше през прозореца двора долу, той се замисли за бъдещето си и го прецени като заплашително черно. Беше неминуемо, че ще свърши във федералния затвор, независимо колко дълго се беше борил да остане свободен. Когато членовете на картела „Цербер“ се обърнат срещу него, за да спасят кожите си, най-добрите, най-скъпите адвокати по наказателни дела в страната щяха да водят битка, загубена още преди да е започнала. Само техните показания ще са достатъчни в полза на екзекуцията му.
Богатството му със сигурност щеше да му бъде взето от лавината от съдебни процеси, както федерални, така и граждански. Лоялната му група „Вайпър“ вече не съществуваше. Всеки неин член лежеше дълбоко в дънната утайка на външния нюйоркски залив. Никой от тях нямаше вече да може да отстрани онези, които щяха да свидетелстват срещу него.
Той никога нямаше да може да избяга, нито да се скрие някъде в света. Беше лесно човек с неговото положение да бъде проследен от следователите, дори и да избяга в пустинята Сахара, или на някой самотен остров насред океана.
Хората, които бяха умрели от алчност, се върнаха да го преследват не като духове или противни призраци, а като парад от обикновени хора на филмов екран. Най-накрая той бе изгубил голямата си рискована игра. Вече не виждаше път, водещ към спасително бягство. Решението не беше трудно.
Той стана от стола, отиде до шкафчето с напитки и си наля скъпо петдесетгодишно уиски. Отпи глътка, когато се върна при бюрото и отвори едно чекмедже. Извади от него кутийка, която приличаше на кутийка за емфие. В нея имаше две таблетки, които той пазеше за малко вероятния случай, че бъде сполетян от нещастие или се разболее от омаломощаваща болест. Допи последната глътка уиски, сложи таблетките под езика си и се отпусна в широкия кожен стол.
Къртис Мърлин Зейл бе намерен на другата сутрин зад напълно разчистеното си от документи бюро. Последна бележка, изразяваща срам или съжаление, нямаше.