— Ти си на вярна следа. Капитан Немо наистина е съществувал, само че истинското му име е било Камерон Амхърст. Бил е капитан в Кралския военен флот.
— А не е Дакар, индийският принц?
— Не — отвърна Пърлмутър. — Очевидно Верн е изпитвал ненавист към англичаните и е променил името на Камерон и отечеството му от Англия в Индия.
— Каква е неговата история?
— Амхърст произлизал от заможно семейство корабостроители и корабособственици. Постъпил в Кралските военноморски сили и бързо се издигнал в чинове. На двайсет и две години вече бил капитан. Роден през хиляда осемстотин и трийсета година и благословен с брилянтен ум, той бил дете чудо и станал инженерен гений. Непрекъснато излизал с различни изобретателни конструкции на кораби и двигателните им системи. За нещастие бил малко луда глава. Когато старите крайни консерватори в Адмиралтейството отказали да разгледат предложенията му, той се обърнал към вестниците и ги наклеветил като невежи хора, страхуващи се от бъдещето. След това най-безцеремонно бил изритан от военния флот за неподчинение.
— Също като Били Мичъл осемдесет години по-късно.
— Сравнението е точно — отвърна Пърлмутър и продължи: — Верн срещнал Амхърст на пътническия лайнер „Грейт ийстърн“, плаващ по Атлантическия океан. Именно Амхърст споделил с Верн желанието си да построи подводен съд, който да плава навсякъде под повърхността на океаните. Той начертал проекти в бележника на Верн и описал подробно революционна двигателна система, която изобретил за радикалната си подводница. Не е нужно да казвам до каква степен Верн бил завладян от думите му. В продължение на четири години той поддържал редовна кореспонденция с Амхърст. След това изведнъж писмата престанали. Верн продължил да пише измислени истории, които го прославили и той забравил за Амхърст… Както знаеш, Верн обичал морето и притежавал няколко яхти, с които плавал около Европа. По време на едно от плаванията му край Дания от морето излязъл морски съд, който приличал на кит, и заплавал редом с ветрохода на Верн. Изуменият Верн и синът му Мишел, който го придружавал, видели как капитан Амхърст се подал от предния люк, помахал им и поканил писателя да се качи на борда му. Предавайки управлението на ветрохода на Мишел, Верн се прехвърлил на изумителния подводен съд на Амхърст.
— Значи „Наутилус“ наистина е съществувала.
Пърлмутър кимна почти с благоговение от другия край на линията.
— Верн научил, че Амхърст тайно построил подводницата си в Шотландия, в една голяма подводна пещера под стръмните скали, в чието подножие се намирала семейната му собственост. Когато плавателният съд бил завършен и преминал успешно изпитанията, Амхърст събрал екипаж от професионални моряци, които били неженени и не били обвързани със семейства. След това отплавал и браздил моретата в продължение на трийсет години.
— Колко време е останал Верн на борда? — попита Пит.
— Верн казал на сина си да върне яхтата в пристанището и да го чака в хотела. Бил поласкан, че старият му приятел го потърсил. Останал близо две седмици на „Наутилус“ — това било действителното име, което дал Амхърст на подводницата.
— А не две години, като героите в романа му?
— То му било повече от достатъчно, за да изучи всеки сантиметър от съда, което Верн съвсем точно описал в книгата си, като си позволил някои писателски волности тук-там. Няколко години по-късно написал „Двайсет хиляди левги под водата“.
— Какво става накрая с Амхърст?
— Според един разказ в бележника на Верн, през хиляда осемстотин деветдесет и пета година един пратеник дошъл в дома му и му предал писмо от Амхърст. В него пишело, че повечето от екипажа на капитана починали и той смятал да се върне в наследствената си къща в Шотландия, но тя била разрушена от пожар, в който загинали всичките му останали роднини. На всичкото отгоре, в пещерата под скалите, където той построил „Наутилус“, станало срутване, та и там не можел да се върне.
— И затова отплавал до „Тайнственият остров“ ли?
— Не — отвърна Пърлмутър. — Верн така преиначил нещата, че вечното жилище на Амхърст и неговата „Наутилус“ никога да не бъде намерено. Поне не за дълго. По-нататък в писмото пишело, че Амхърст открил подобна подводна пещера под река Хъдсън в Ню Йорк, която щяла да стане гроб за него и „Наутилус“.
Пит така се напрегна, че не можа да потисне радостното си възклицание:
— Река Хъдсън?!