— Значи това е мястото, където един велик мъж е живял, а друг велик мъж е творил — отбеляза философски Джордино.
— Да вървим нататък — каза Пит. — Искам да видя къде е построил камерата за телепортиране.
Те минаха през друга водонепропусклива напречна преграда и влязоха в отсек, където някога са се намирали резервоарите за сгъстен въздух на подводницата. Еган ги бе свалил, за да направи място за своите уреди и съоръжения за телепортиране. Имаше две приборни табла с дискове и превключватели, компютърна поставка и затворена камера, в която се намираше предавателната станция.
Пит се усмихна, като видя в камерата 250-литровия варел с надпис „Супер слик“. Той беше свързан с датчик за време и няколко тръби, закачени за кръгъл приемник на пода.
— Сега вече знаем откъде идва машинното масло, което час по час пълни коженото куфарче на Еган.
— Любопитно ми е как действа — каза Джордино, изучавайки предавателната станция.
— Трябва ти някой по-умен от мен да ти го обясни.
— Удивителното е, че всъщност работи.
— Както го гледаш грубо и елементарно, това е научно постижение, което завинаги ще промени транспортирането на бъдещето.
Пит се приближи до приборното табло, където бе монтиран датчикът за време. Видя, че последователността бе нагласена през четиринайсет часа. Той я нагласи на десет часа.
— Какво правиш? — попита го почуден Джордино.
Устните на Пит се разтегнаха в хитра усмивка.
— Изпращам съобщение на Хирам Йегър и Макс.
След като стигнаха колкото можаха навътре в носовата част, Пит и Джордино се върнаха в главния салон. Там Кели седеше на един стол и изглеждаше така, сякаш участваше в спиритически сеанс.
Пит я стисна нежно по рамото.
— Ние тръгваме към машинното отделение. Идваш ли с нас?
Тя отърка буза в ръката му.
— Открихте ли нещо интересно?
— Да, отсекът на баща ти за телепортиране.
— Значи той действително е създал и построил средство, което може да изпраща предмети през пространството.
— Точно така.
Изпадайки в еуфория, тя стана от стола и безмълвно последва мъжете към задната част.
След като се озоваха от другата страна на залата за хранене и входния отсек, те минаха през камбуз, чийто вид накара Кели да се закове на място. Съдове за храна бяха пръснати по рафтовете, мръсни чинии и прибори, покрити с плесен, изпълваха догоре широка мивка, големи кофи с боклук в пластмасови чували бяха струпани в единия ъгъл на помещението.
— Баща ти е имал много качества — отбеляза Пит, — но чувството му за ред и чистота не е било сред тях.
— Други неща са изпълвали ума му — защити го с обич Кели. — Жалко, че не ми се е доверявал. Щях да поема ролите на негова секретарка и домашна прислужница.
Тримата продължиха нататък и влязоха в жилищните помещения на екипажа. Гледката пред очите им ги слиса напълно.
Тук Елмор беше складирал съкровищата, които навремето са красили главния салон и библиотеката. Броят на картините беше достатъчен да изпълни две зали от Художествения музей „Метрополитън“. Творби от Леонардо да Винчи, Тициан, Рафаел, Рембранд, Вермер, Рубенс и още трийсет други бяха подредени в редици. Скулптури от древността от мрамор и бронз стояха в килери и в отделните каюти на екипажа. Освен това имаше съкровища, които Амхърст е спасил от потънали древни кораби — купища златни и сребърни кюлчета, кутии, пълни догоре с монети и скъпоценни камъни. Стойността на колекцията надминаваше представите им, надминаваше и най-смелите им оценки.
— Чувствам се като Али Баба след откриването му на пещерата на четирийсетте разбойника — каза с тих глас Пит.
Кели не беше по-малко смаяна.
— Не съм и сънувала, че подобно нещо съществува.
Джордино взе шепа златни монети и ги пусна да паднат между пръстите му.
— Ако е имало въпрос като как доктор Елмор е финансирал опитите си, това, което виждаме, ни дава отговора.
Те прекараха близо час в ровене из огромното имане, преди да продължат обиколката си. След като преминаха през още една водонепропусклива напречна преграда, те се озоваха в машинното отделение на „Наутилус“. Това беше най-скъпата секция от подводницата, дълга осемнайсет и широка шест метра.
Лабиринтът от тръбопроводи, резервоари и странни механизми, които Пит и Джордино разпознаха като електрогенераторно съоръжение, сигурно е бил кошмарът на водопроводчика. Огромна система от зъбни колела със зацепващи стоманени зъбци преобладаваше в задния край на отделението. Както се шляеше наоколо, без да се прехласва по машините като двамата мъже, Кели стигна до маса с височината на подиум, без столове около нея, върху която лежеше книга с кожена подвързия. Тя я отвори и зашари с поглед върху текста, написан с кафяво мастило и старомоден почерк със завъртулки. Това беше дневникът на корабния главен механик. Последното вписване носеше датата 10 юни 1901 година и гласеше: