Дълбока вина и огромен смут изпълни Пит.
— Боже, ако бях знаел! — Спомените за Хаваите нахлуха в него с пълна сила. Самър беше поразително прелестна жена и все още се явяваше в сънищата му.
— Вината не е твоя — каза Лорън и стисна ръката му. — Тя е чувствала, че има основателна причина да пази тайната.
— Ако е все още жива, къде е сега? — попита Пит. — Искам да знам.
— Мама почина миналия месец — отговори младият мъж. — Здравето й беше силно разклатено към края на дните й. Погребана е на един хълм с изглед към океана. Тя си наложи да живее, докато сестра ми и аз завършим образованието си. Едва тогава ни разказа за вас. Последното й желание беше да ви открием.
— И защо чак тогава? — попита Пит, сякаш беше сигурен в отговора.
— Кръстена съм на нея — каза момичето. — Аз също се казвам Самър.
Младежът се усмихна.
— А на мен дала името на баща ми. Аз също се казвам Дърк Пит.
Разкритието, че Самър, с увредено тяло, го е дарила със син и дъщеря, а после ги е отгледала, без той да знае през всичките тези години, разкъса сърцето му. Той се почувства разбит и ликуващ в същото време.
Накрая Пит се съвзе и пристъпи напред. Обгърна раменете на двамата и ги прегърна.
— Трябва да ми простите. Да открия, че съм имал две толкова прекрасни деца, ми идва като гръм от небето.
— Нямаш представа колко сме щастливи, че най-накрая те намерихме, татко — каза Самър с треперещ глас, на път да се разплаче.
От очите на всички потекоха сълзи. Двете деца заплакаха открито. Лорън зарови лице в ръцете си. Очите на Пит бяха като преливащи кладенци.
Той хвана момчето и момичето за ръце и ги издърпа навътре в хангара. После отстъпи назад и се усмихна широко.
— Предпочитам да ми казвате „тате“. Тук не се придържаме към никакви формалности, особено след като сте вече в дома ми.
— Нима нямаш нищо против да се настаним тук? — попита невинно Самър.
— Все едно да ме питате има ли кубе сградата на Конгреса. — Той им помогна за багажите и ги поведе навътре. Посочи им големия вагон „Пулман“ с надпис от позлатени букви: МАНХАТЪН ЛИМИТИД. — Изберете си някое от четирите разкошни купета. Щом се настаните, качете се горе в апартамента ми. Предстои ни много неща да си кажем.
— Къде сте учили? — попита ги Лорън.
— Самър получи магистърска степен в Института по океанография „Скрипс“, а моята е по морско инженерство от колежа „Ню Йорк маритайм“.
— Предполагам, че майка ви е имала нещо общо с образованието ви — каза Пит.
— Да — отговори Самър. — Тя ни въодушеви да се насочим към морските науки.
— Мъдра жена се е оказала майка ви. — На Пит му стана напълно ясно, че Самър е подготвила децата си за среща с баща им някой ден.
Младите хора се спряха и загледаха с възхищение колекцията от класически коли и самолета в хангара му.
— Те всички ли са твои? — попита Самър.
— Засега, да — засмя се Пит. — Но мисля, че спокойно мога да кажа, че един ден ще принадлежат на вас двамата.
Дърк се загледа прехласнат по голяма кола в оранжево и кафяво.
— Това „Дюзенберг“ ли е? — попита той тихо.
— Привличат ли те старите коли?
— От малък имам слабост към тях. Първата ми кола беше форд кабриолет от 1940 година.
— Няма на кого да се е метнал — подхвърли Лорън, бършейки сълзите си.
Сега Пит беше дълбоко разчувстван от новооткритото си потомство.
— А карал ли си дюзенберг?
— О, не, никога.
Пит обгърна раменете на сина си и каза гордо:
— Ще я караш, момчето ми, ще я караш.