След като свършиха с церемонията, норвежците се приготвиха за битка.
Честта и смелостта бяха свещени за тях качества. Всички бяха изпълнени с еуфория от предстоящата битка. Дълбоко в душите си те копнееха за нея, за дрънченето на оръжия, за миризмата на кръв. Това беше част от културата им, те бяха израснали и обучавани от бащите си да станат воини и експерти в изкуството да се убива. Наточиха сабите и бойните си брадви, излети от фина стомана от немски майстори — ценни предмети, които те така боготворяха, че даваха име и на сабята, и брадвата, сякаш бяха живи същества.
Те сложиха великолепните си ризници от метални нишки и изчистените по форма конусовидни шлемове, нито един от които не беше с рога, само някои от тях покриваха и носа. Взеха и дървените си щитове, боядисани в ярки цветове. Всички носеха копия с много дълги и остри върхове. Някои притежаваха широки, двустранно заострени саби, дълги деветдесет сантиметра, а други предпочетоха големите бойни брадви.
След като се приготвиха, Магнус Сигватсон поведе бойната си група от стотина викинги към голямото селище на скрелингите, намиращо се на пет километра от ужасното клане. Селището, което можеше да мине за примитивен град, се състоеше от стотици колиби, обитавани от близо две хиляди скрелинги. Викингите не направиха опит да се промъкнат крадешком или с хитрост. Те се втурнаха направо иззад дърветата, виейки като бесни кучета, и прегазиха ниските огради от колчета, ограждащи селището, построени по-скоро за да не излизат домашните животни, отколкото срещу нападения от хора.
Унищожителната атака предизвика огромно объркване сред скрелингите, които, преди да се опомнят, бяха заклани като добитък. Близо двеста бяха покосени от свирепата диващина на неочаквания удар. Когато обаче останалите се окопитиха, те бързо се разпределиха на групи по петима и десетима и започнаха да отвръщат на атаката. Въпреки че умееха да си служат с копия и грубо издялани каменни томахавки, любимото им оръжие бяха лъковете и стрелите и много скоро небето се изпълни с облаци от стрели. Жените им се присъединиха към хаоса, като хвърляха камъни, които не помагаха особено, само огъваха шлемовете и щитовете на викингите.
Магнус поведе напред воините си, като нанасяше удари едновременно с двете си ръце — в едната копието, в другата томахавката, от които капеше кръв. Той беше истински „бесеркер“, както наричаха викингите воина, сражаващ се с дива ярост, за да всява ужас в съзнанието на врага. Той крещеше като обезумял, когато се нахвърляше срещу скрелингите и посичаше неколцина наведнъж, вършеейки с бойната си брадва.
Скрелингите бяха смаяни от жестоката варварщина. Онези, които се опитаха да влязат в ръкопашен бой с норвежците, мигом бяха повалени. Макар че голяма част от тях паднаха убити, броят им изобщо не намаляваше. Бързоходци се пръскаха към съседните селища и скоро се връщаха с подкрепления, които попълваха местата на жертвите.
През първия час отмъстителите проправяха смъртоносния си път през селището, като търсеха някакви следи от жените си, но не намериха никакви. Натъкнаха се единствено на отделни парчета плат от дрехите им, с които жените скрелинги се бяха пременили. Отвъд гнева е яростта, отвъд яростта е истерията. Обезумели, викингите решиха, че жените им са станали жертва на канибализъм и яростта им премина в хладнокръвна лудост. Те не можеха да знаят, че пет от жените им, оцелели от клането в тяхната колония, не бяха пострадали, а бяха предадени в знак на почит на вождовете на другите селища. Затова тяхната ярост излезе извън всякакви граници и земята в селището на скрелингите се напои с кръв. Но броят на скрелингите продължаваше да нараства и накрая настъплението им започна отново.
Превъзхождани по численост и сериозно отслабнали по сила от раните и изтощението си, редиците на викингите започнаха да оредяват и до Магнус Сигватсон останаха само десетима. Скрелингите преустановиха фронталните си атаки срещу смъртоносните саби и томахавки. Те вече не се страхуваха от копията на норвежците, които биваха или отхвърляни, или пречупвани. Нарастващата им армия, която вече превъзхождаше намалелите викинги в съотношение петдесет на един, се разположи извън обсега им и започна да изстрелва огромни ята от стрели в малката група оцелели, приклекнали зад щитовете си, от които забитите стрели стърчаха като бодли на диво прасе. Викингите обаче не се предаваха и продължаваха да се бият, нападайки ли, нападайки.