Тогава скрелингите се изправиха като един и с безразсъден устрем се хвърлиха върху щитовете на противника. Огромната човешка вълна обгърна малката норвежка група и се завихри около воините, оказващи последна съпротива. Малцината останали опряха гръб о гръб и продължиха да се бият до жестокия си край, издържайки на лавината от ожесточени удари от малки каменни брадви. Но накрая силите им ги напуснаха.
Последната мисъл на всеки от тях беше за изгубените им любими същества и за славната смърт, която ги очакваше. Те до един загинаха със сабя и томахавка в ръка. Магнус Сигватсон падна убит последен, като неговата смърт беше най-трагична. Той умря като олицетворение на последната надежда за колонизиране на Северна Америка през следващите петстотин години. Остави наследство, което щеше да струва скъпо на онези, които един ден щяха да го последват. Преди да залезе слънцето, всичките стотина храбри норвежци намериха смъртта си заедно с над хиляда скрелингски мъже, жени и деца, покосени от тях. Скрелингите бяха разбрали по най-ужасен начин, че чужденците с бяла кожа, дошли отвъд морето, са мародерстваща заплаха, която можеше да бъде спряна само с дивашка сила.
Местното население изпадна в огромен шок. Никоя кървава битка между племената не можеше да се сравни с тази по броя на жертвите, ранените и осакатените. Тази велика битка беше само древна прелюдия към страшните войни, които предстояха.
За викингите, обитаващи Исландия и Норвегия, съдбата на колонията на Бярни Сигватсон остана загадка. Нямаше останал жив от хората му, който да разкаже тяхната история, а и никой друг преселник изследовател не тръгна да прекосява безмилостните морета по техния път. Колонистите се превърнаха в забравена бележка под линия в сагите, предавани от поколение на поколение през вековете.
Чудовище от дълбините
2 февруари 1894 г.
Карибско море
Никой на борда на стария дървен военен кораб „Кирсардж“ не би могъл да предвиди предстоящата катастрофа. С развят флаг и защитавайки интересите на Съединените щати в Уест Индия, корабът плаваше от Хаити за Никарагуа, когато наблюдателите забелязаха странна форма във водата, на една миля от десния борд. Видимостта под ясното небе се простираше до всяка страна на хоризонта, морето беше спокойно, вълните се издигаха на не повече от шейсет сантиметра от браздата до гребена. Черната гърбица на странното морско чудовище се виждаше съвсем ясно с просто око.
— Какво може да е това според теб? — обърна се капитан Лий Хънт към старшия помощник-капитан, лейтенант Джеймс Елис, и свали месинговия бинокъл от очите си.
Елис се вгледа в обекта през телескопа, пристегнат към леера за по-голяма стабилност.
— Първото ми предположение е за кит, въпреки че не съм виждал досега кит да се движи толкова равномерно, без да подава опашката си на повърхността или без да се гмурка от време на време. А и тази гърбица ми се вижда странна.
— Сигурно е някой рядък вид морски змей — отбеляза Хънт.
— Не знам за такова животно — промълви смаян Елис.
— Не ми се вярва да е плавателен съд.
Хънт беше висок и слаб, с посивяла коса. Обветреното лице и кафявите му очи издаваха човек, прекарал много и дълги часове на слънце и вятър. Беше стиснал между зъбите си лула, която рядко димеше. Като военноморски професионалист той имаше зад гърба си четвъртвековен океанографски опит и отлично досие за корабоводене. Бяха му поверили един от най-известните кораби на военния флот като заслуга преди излизането му в пенсия. Твърде млад, за да участва в Гражданската война, Хънт беше завършил Военноморската академия през 1869 година и беше служил на осем различни кораба, издигайки се в ранг, докато накрая му възложиха управлението на „Кирсардж“.
Старият кораб си бе спечелил слава след една епична морска битка преди трийсет години, в която бе обстрелвал с артилерия и потопил ползващия се с лошо име конфедеративен рейдер „Алабама“ край Шербур, Франция. Макар и равностойни по качества, „Кирсардж“ бе превърнал „Алабама“ в потопяема развалина за по-малко от час след началото на битката. След завръщането им в родината капитанът и екипажът му бяха посрещнати като герои от признателните Северни щати.
През по-късните години корабът продължи да кръстосва моретата в целия свят. Дълъг 60 метра, широк 10 метра и с газене четири и половина метра, той беше снабден с два двигателя и един гребен винт, които го движеха със скорост единайсет възела. Десет години след войната оръдията му бяха заменени с по-нова корабна артилерия, състояща се от две 279-милиметрови гладкостволни, четири 228-милиметрови гладкостволни оръдия и други две с нарезни цеви, изстрелващи по деветкилограмови снаряди. Обслужваше го 160-членен екипаж. Макар и стар, корабът все още беше напълно боеспособен.