— И не си се опитвал да… разкриеш тайната на Джо и Макс? Не си правил опит да помогнеш на други да узнаят неща, които е по-добре завинаги да останат забравени?
Килбърн изглеждаше убеден и това накара Кери да се отпусне. Ръката върху устата му се дръпна.
— Никога! Знаеш, че не бих и помислил…
— Струва ми се, че съм склонен да ти повярвам, старо момче — въздъхна Килбърн и се обърна към входната врата. — От друга страна, нали все пак трябва да съм сигурен?
От ръкава на един от помощниците му внезапно изпадна остър нож и убиецът ловко го заби под ребрата на голия мъж. Кери се изопна, а младежът хвана дръжката на ножа с двете си ръце и го завъртя първо наляво, после надясно. Под острието се появи кървава дъга.
Кери се свлече на пода, а младежът остави безжизненото му тяло да се изхлузи от ножа.
— Дори не го заболя — отбеляза той и избърса острието в захвърлената на пода риза.
— Жалко — промърмори Килбърн, без да се обръща. — Придружете ме до долу, момчета.
Тримата безшумно напуснаха апартамента.
С дрехи, залепнали от студената пот по тялото му, Грег се спусна от скривалището си зад орнаментирания панел върху капака на шкафа.
Хвърли развинтената крушка върху сгънатите пуловери. Вслуша се в гласовете, които се разнасяха откъм дневната. Застина в мига, в който заглъхнаха. Не смеейки да диша от страх да не издаде някакъв шум, който да накара двамата млади мъже да се върнат, Грег продължаваше да напряга слух. Искаше да се увери, че е сам.
Единствената му мисъл бе да се махне по-бързо оттук!
Не че го бе изплашило внезапното връщане на възрастния мъж и момичето. Подобни неща му се бяха случвали и преди.
Беше се скрил зад наполовина разтворената врата на спалнята с надежда да изчака удобен момент, за да се изниже.
Беше преценил, че ако понечат да влязат направо тук, ще има време да се скрие в дрешника и да ги изчака там, докато заспят.
Ако започнеха да се чукат в дневната, както очакваше да стане, щеше да се възползва от това, за да отвори сейфа в спалнята и после незабелязано да напусне.
Но появата на другите го бе извадила от равновесие.
Да не говорим за невъзможния да бъде сбъркан с друго звук от падането на мъртво тяло на пода.
Веднага бе познал гласа на по-възрастния мъж, макар думите да бяха останали неразбрани. Беше го чувал много пъти досега.
Това бе гласът на хората, шлифовали таланта му, които го бяха отгледали и възпитали, които му бяха посочили цел в живота… преди да го използват за своите цели.
Гласът на безликите демони от неговите кошмари.
Старецът си беше чиста проба хладнокръвен убиец — човек, взел решение да убие, преди още кракът му да бе стъпил в този апартамент, решил обаче да се сдобие с нещо, преди да го стори.
Нещо, съобрази Грег, което въпреки самоувереното му поведение, силно го тревожеше.
Грег се бе срещал с достатъчно такива хора през живота си, за да осъзнае, че ситуацията, в която се намира, е смъртно опасна.
Следователно трябваше да побърза.
Беше се огледал и мигновено бе избрал за скривалище тясното пространство зад панела на високия шкаф.
А тонът в гласа на мъжете, претърсвали спалнята, на моменти движещи се на сантиметри от него, беше всял ужас в душата му.
Начинът, по който методично, но без забавяне, бяха претърсили помещението, не бе оставил никакво съмнение, че са добре обучени професионалисти. Малко неща се бяха изплъзнали от погледа им, но особено го бе впечатлило безразличието, с което се бяха отнесли към парите и скъпоценностите, останали в полуразтворения сейф. Повече от ясно бе, че търсят нещо съвсем друго.
Каквото и да бе то.
Отдъхнал, че най-сетне е сам в жилището, Грег пристъпи към отключения сейф.
Взе два пръстена, украсени с поне трийсет карата диаманти, и прибра две от няколкото пачки стодоларови банкноти. После се приближи на пръсти до вратата, вслуша се, отвори я и мина през нея.
Когато измина половината път към спасителната входна врата, той спря и се замисли.
„Нещо в този апартамент — прошепна в главата му тъничък гласец — е толкова ценно, че собственикът се е охарчил за безумно скъпа и сложна охранителна система, за да го опази.“
Микровълнов капан… който в този момент явно бе изключен.
Затаил дъх, той бавно се обърна и безшумно се отправи към дневната.