А мислите му вихрено препускаха.
Откриеха ли го в този момент, това щеше да бъде краят за него. Извън всякакво съмнение. От друга страна, ако бяха дошли, за да изнесат труповете, и ако той съумееше да не издаде никакъв звук…
От качулката му се отрони едра капка пот. Струваше му се, че ударите на сърцето му глухо отекват из цялата стая.
Продължи да наблюдава индикацията на датчика.
— Готина, а?
— За курва е добра. Нали знаеш, че не обичам да плащам на такива.
Грег чу да опаковат в найлон нещо… Какво друго, ако не момичето.
— Да я изнесем, после ще увием и него? Или как?
— Ъ-ъ… Да оправим и него, така няма да се връщаме. — Пауза. — Надявам се, че ще можеш да го носиш сам?
— Защо да не нося аз момичето? Тя е два пъти по-лека от него.
Същият особен шум — този път явно в резултат от увиването на Кери.
— Защото е два пъти по-лека, а аз съм старшият.
— О…
Опитното ухо на Грег долови специфичният почерк на микропроцесорно устройство, монтирано в сейфа. Най-вероятно обработващо сигналите от сензорите на цялата алармена система в апартамента. Грег отдалечи датчика и примигна, за да отърси капките пот по клепачите си.
Ръката му оставаше все така непоколебимо стабилна, тялото му все така неподвижно, движенията — добре премерени и икономични.
Мислеше.
Планираше.
Молеше се.
— Донеси няколко вратовръзки, за да завържем краищата.
— Окей. А ти ми направи едно питие.
Грег застина, протегнал ръка на половината разстояние до куфарчето и проследи с поглед плъзгащата се по стената сянка.
— Аз да не съм ти барман? Ще пием после.
Грег чу единият от двамата да сяда на едно от бар столчетата. Повдигна поглед и видя отдолу през стъкления плот потропващите пръсти на мъжа.
Стори му се, че остава така цяла вечност, сгънат надве, застанал на четири крака, молещ се убиецът да размисли и да се откаже от идеята за питието.
— Как е?
Пръстите замряха и ръката се дръпна.
— Идеално. Хайде да свършваме.
— Боже! Този мокет няма изчистване.
— Жалко. Сигурно струва цяло състояние.
— Да, така изглежда. А бе нали знаеш — за хубавото се плаща.
— Така е. Помогни ми да го подхвана.
— През рамо ли ще го носиш?
— Не, по пожарникарската.
— Ето…
Чу се изшумоляването на найлоновия чувал, след няколко секунди — на втори.
— Давай по-бързо. И без това трябва да приключим с огледа на цялото това място, преди да е минал следващия патрул. Уговорката беше да свършим до петък.
— Да.
Звук от отваряне и затваряне на врата. На входната врата.
Този път Грег реши да не чака, за да се увери, че е сам.
Сграбчи една кърпа за бърсане от бара, смъкна качулката си, избърса лицето и ръцете си и бръкна за пореден път в куфарчето.
Когато извади ръце, в едната държеше нещо подобно на фенерче без леща. Единият му край беше леко издут и от свободния отвор излизаше тънък като конец светлосин кабел. В другата си ръка имаше уред с клавиатура като калкулатор и картон цигари „Кемъл“ без филтър. Миг по-късно стоеше пред сейфа и вкарваше жиците на „калкулатора“ в картона цигари.
— Не мисли, а действай. Не мисли… — повтаряше си той, оставяйки картона и клавиатурата на пода до себе си.
Безкрайно внимателно вкара синия оптичен кабел под диска на ключалката.
— Хайде, миличка, бъди „Си“, моля те… бъди „Си“…
Сейфът можеше да бъде само „Бантам Локс 263“, модел „Си“ или „Ди“. По външния му вид беше невъзможно да се определи. Ако беше „Си“ — проблеми нямаше. Фиброоптичният кабел лесно щеше да мине покрай задействащите щифтове на ключалката и да освети микропроцесора.
Беше ли „Ди“ обаче…
Мисълта да се озове приклещен между полицаи (ако кабелът задействаше алармената система) и убийци бе крайно обезпокоителна.
Кабелът се плъзна сантиметър напред… два… три.
— А!
Сейфът се оказа модел „Си“.
Ново бръкване в куфарчето за изолирбанд. Бързо фиксиране на кабела за диска. После, за да е сигурен, че никаква външна светлина няма да проникне през процепа около диска, той обви кърпата за бърсане няколко пъти около него.
Накрая щракна ключа на източника на ултравиолетова светлина.