Направи гримаса, поклати глава на някаква своя мисъл и без да се бави, излезе навън.
Колата чакаше на половин пряка от блока, на паркинга пред магазин за хранителни стоки. Тъй като се намираше на кръстовището, шофьорът виждаше на известно разстояние по Грейвсенд авеню и на доста по-далеч по Трето. Стоеше в колата със слушалка на уокмен в ухото, замечтан в недоловима за случайните минаващи приятна музика. Но това, което слушаше, съвсем не бе романтично:
— Шест-Адам-петдесет и шест. Шест-Адам-петдесет и девет. Шест-Ел-четиридесет. Възможен четири-пет-десет-три. Анонимно от едно-едно-девет-четири на Бийчър. Едно-едно-девет-четири на Бийчър. Мансарден на четири-пет Бейкър. Шест-Адам-петдесет и шест, код три.
Део завъртя ключа на двигателя и извади дясната слушалка от ухото си. Взе клетъчния си телефон и натисна бутона за бързо избиране на програмиран номер.
— „Син“ в „Алфа“ — отговори с ясен, но напрегнат глас Фос.
— „Сив“ в пункт три. Току-що нещо стана в трети.
— Сигурен ли си, че е трети? — Фос явно звучеше объркан. Не дезориентиран или дрогиран. — Имаме проблем с четвърти, но…
— Потвърдено — прекъсна го Део и провери трафика на кръстовището. — Имам трима, които реагират на нещо в трети. Чакам съвет.
Мразеше да работи с наркомани. Не можеше да си обясни как един толкова предпазлив във всяко едно отношение човек като Грег, търпи такъв около себе си. В края на краищата нали казват… Хм, как беше? „Винаги можеш да разчиташ на наркоман… че ще те предаде.“
— Ъ-ъ, чакай малко. Виждам светлини в трети — каза Фос с тъничък, крехък гласец.
Део дълбоко си пое въздух.
— Чакам указания, „Син“.
Но Фос дълго време не знаеше какво да отговори. Накрая каза:
— „Сив“, остани на пункт три. Ще се обадя допълнително.
Део хвърли гневно телефона на седалката до себе си и се плъзна надолу по нея, защото видя две полицейски коли с включени предупредителни светлини да се насочват и преминават покрай него.
На вратата на апартамента Грег се поколеба за миг. Но понеже вземането на решения никога не бе представлявало проблем за него, задържа се само за секунда. В мига, в който се увери, че коридорът пред него е свободен, той прекрачи прага и се отправи към стълбищната шахта.
Беше уверен, че онези двамата са задействали безшумната алармена инсталация в 45Б. Това означаваше, че дори да успееше да се отърве от тях, полицията щеше да предприеме претърсване на целия блок. Следователно скривалището му на покрива беше табу.
Така че напълно съзнателно се насочи към стълбището и направи преглед на възможностите пред него.
Не беше предвиждал, че може да му се наложи да се изплъзва на професионални убийци, но по стар навик бе обмислил резервни варианти. Например, какво да направи, ако алармената инсталация случайно се задейства (малко вероятно) или ако нещо непредвидено попречи на изпълнението на предварителния план.
Поклати глава и внимателно отвори вратата на стълбищната площадка, извеждаща към апартаментите на 43-и етаж.
— На стълбите е! — изкрещя гневен глас над него.
Почти веднага изтрещя изстрел и от стената се отчупи парче мазилка, което го перна в лицето му.
Играта се превръщаше в гоненица.
Сградата представляваше паралелепипед — голяма кутия. По дължината минаваше коридор и се засичаше с друг по-къс, който извеждаше към асансьорните площадки. Той се затича по дългия коридор и рязко сви надясно към асансьорите.
И чу вратата към стълбището да се разтваря с трясък зад него.
Двамата убийци бавно тръгнаха по дългия коридор с извадени пистолети, проверявайки вратите, покрай които минаваха. Не казваха нито дума, но намеренията им бяха изписани на лицата. Вторият продължи по дългия коридор, а червеноликият закуцука към вратите на асансьорите.
В един момент спря, погледна жълтеникавия мокет и кимна.
— Насам — извика той на партньора си.
Когато другият се присъедини към него, той посочи две капки кръв и други две малко по-нататък.
Сега тръгнаха по-бавно с насочени към вратите пистолети. Отново проверяваха всяка, без да пропускат. По средата на коридора бяха окуражени от още капки кръв. В този момент клетъчният телефон в джоба на по-старшия иззвъня.
— Да? — попита той и в продължение на цяла минута се наложи да изслуша нечии инструкции. — Не, сър. Това не е проблем. Първата ни работа бе да се погрижим за тях.