Отново замълча и този път дори онзи до него можа да чуе гневния глас в слушалката.
— Вината не е наша, сър. Ъ-ъ, ние бяхме…
— Прекъснати — опита се да му помогне шепнешком неговият партньор.
— … прекъснати… Не, сър. Не… Просто бяхме…
Този път отдалечи слушалката от ухото си, когато човекът от другата страна изкрещя.
— Да, сър. Веднага, сър. — Той сгъна слушалката на телефона, хвърли поглед на оставащите врати и се обърна към партньора си. — Полицаите са долу.
— Мамка му…
— Трябва да се изтеглим по резервния вариант.
Вторият не изглеждаше убеден.
— А полицаите?
— Стария ми каза, че пътят ще е чист още десет минути. След това… няма гаранции.
— Ами, да изчезваме?
— Чакай малко. — Червеноликият проследи следата от кървави капчици до края и погледна вратите от двете страни. — Кучият син е някъде тук — изръмжа той.
— Нямаме време за тези глупости — едва не изкрещя партньорът му. — Времето изтича, дявол да го вземе!
Червеноликият неохотно кимна, направи крачка в посоката, от която бяха дошли, после внезапно се извърна и изстреля по два куршума от пистолета с монтирания на него заглушител във всяка от двете врати.
— Това не е краят, задник — извика той и последва партньора си към стълбището.
— На Стария това никак няма да му хареса — мрачно каза тичащият пред него убиец.
— Я му еби майката.
От другата страна на улицата Фос допиваше шестата си кутия кока-кола за последния половин час. Захарта и кофеинът щяха да му помогнат да се пребори с нуждата още няколко минути. Но бяха безсилни пред страха и препускащия в жилите му адреналин.
Део се беше обаждал още два пъти, неспособен да скрие безпокойството си, че може би не е заел най-добрата позиция.
В блока отсреща последователно започнаха да се запалват всички лампи. До момента над третия етаж светеше само осветлението на луксозните апартаменти под покрива, но беше ясно, че полицията претърсва всичко наред, започвайки отдолу.
А над сградата бе увиснал полицейски хеликоптер, насочил ослепителния лъч на прожектора си към покрива.
През цялото това време по Грейвсенд с шеметна скорост прииждаха полицейски коли, намаляваха на пряката с Бийчър, за да завият, и спираха пред входа на блока.
Поне до момента никоя от тях не бе заобиколила отзад. В тази нощ на гафове, това бе единствената, макар и слаба утеха.
Откакто Фос се бе пренесъл да живее при Грег — а оттогава двамата имаха в сметката си поне трийсет-четиридесет удара — нито веднъж не се бе случвала такава мащабна издънка. За пръв път от много време насам — раздиран от наркотичния си глад, страха и пълното объркване — Фос се замисли как ли би изглеждал живота му без Грег.
Едно нещо беше сигурно — този живот нямаше да бъде дълъг.
Грег се бе натъкнал на него съвсем случайно в един занемарен офис на службата за социално подпомагане. Беше казал, че търси да наеме бездомник, но иска той да е завършил колеж. Беше изтърсил нещо тъпо от рода на това, че желае поне да се опита да върне дълга си пред обществото, макар да бе се изразил по малко по-различен начин.
Дявол да го вземе, сигурно е имало поне десетина по-подходящи кандидати от мен, мислеше си Фос. Мъже с по-добро образование, без проблеми с наркотиците и без жълта книжка. Така и не бе разбрал какво бе накарало Грег да избере точно наркоман с дълга и добре известна история на дребни мошеничества и измами.
Но той бе направил точно това.
Първата му задача бе да изпълнява ролята на личен сътрудник и да помогне на младежа да натрупа опит в работата с компютри, програмиране и най-общо хардуер и софтуер. Защото точно такава бе специалността на Фос, преди да се захване с наркотиците и да бъде изхвърлен от фирмата за разработване на софтуер в Силициевата долина, когато на работодателя му бе писнало да се занимава със зачестилите му отсъствия и със злоупотребата със служебни средства.
А след като доверието му към Фос бе нараснало — един труднообясним факт — Грег постепенно бе въвел по-възрастния от него мъж в същността на истинската работа.
А Фос се бе захванал за нея с отдавна забравен ентусиазъм и нескрита благодарност.
Защото суровата истина бе, че никой не облича в доверие наркомани, и то с основание. Само че Грег му бе повярвал и макар Фос да го бе провалял в повече случаи, отколкото искаше да си спомня (слава богу, само за дреболии), бе успял поне засега да не го предаде напълно.