По-скоро би умрял.
А през цялото това време го бе измъчвал въпросът „Защо?“.
Защо се бе издънвал пред почти всеки човек, имал нещастието да се познава с него? И защо съдбата бе решила, че може да му предостави още един… примерно петдесети шанс в живота?
Или защо Грег бе решил да се довери на човек — не, не човек, а натъпкан с отрова труп, вървящ само за да си намери място, където да рухне за последен път — вместо нормален, здрав и по-млад партньор? Изобщо друг човек, на когото би могъл безусловно да се довери.
Фос видя, че без да се усети, е смачкал на безполезна топка хартиената кърпичка и избърса потното си лице с краищата на ризата. Обвиняваше себе си за всичко.
Грег неколкократно го бе записвал в различни програми за лечение на наркомани. И винаги бе имал полза… За кратко. Защото винаги бе намирал спринцовка подръка.
А Грег необяснимо бе оставал до него.
Фос знаеше или по-скоро усещаше инстинктивно, че той няма да го изостави. И ще продължи да плаща на пласьорите, които по навик завличаше. И без да се замисли, ще продължи да внася гаранцията за освобождаването му от ареста.
И изобщо ще му помага да остава жив.
Само че този път, загледан в суматохата от другата страна на улицата, Фос особено болезнено усещаше пълното си безсилие и безполезност.
Трудно признание за един заклет наркоман.
Той включи телефона си на първото позвъняване.
— „Син“ на „Алфа“.
— Устиска ли, старче?
— Грег!
— Да. — Умората личеше дори в гласа му. — Не си ли се надрусал?
Фос избърса нос в ръкава си.
— Чист съм, но само аз си знам. — Замълча за няколко секунди. — Три и четири светят като коледни елхи, човече. А в четири дори виждам хора.
Дълго мълчание.
— Полицаи?
— Три патрула. И хеликоптер.
Фос чуваше тежкото дишане на Грег в слушалката.
— В състояние ли си да свършиш още малко работа?
Фос знаеше, че Грег очаква честен отговор.
— Донякъде.
— Запиши каквото ще ти кажа, старче. Точно, до последната буква! Разбра ли ме?
Фос запали настолната лампа и се огледа за бележник.
— Давай.
— Обади се на „Сивия“. Кажи му да отиде на първи резервен. Първи резервен. Повтори.
— Първи резервен.
— След това излез, намери телефонен автомат и позвъни на Карлайл. Не използвай клетъчния телефон и не звъни от офиса. Ясен ли съм?
— И какво да му кажа? — Ръката на Фос се тресеше, капещата от челото му пот мокреше листа, но той упорито продължаваше да записва указанията на Грег.
— Без да използваш никакви имена, разкажи му какво се е случило. — Кратка пауза. — Онова, което ти е известно.
— Какво означава…
— Не разсъждавай! — сряза го Грег и сниши глас. — Просто го направи. След това се прибери у дома. Право у дома. Никакво спиране, никакви пласьори и никакви покупки. Разбрано? И никакви наркотици, преди да си се прибрал.
Фос дълбоко си пое дъх и бавно прибра в джоба си блокчето катранен хероин.
— Обещавам.
Грег прекъсна връзката.
Не бе имал време да избира най-подходящото място, където да се скрие. Затова бе спрял пред първата врата, сторила му се „чиста“. Беше извадил от джоба си професионален ключарски шперц, с който отключи без проблеми — инстинктът му не го бе излъгал, наистина липсваше алармена инсталация — бе влязъл и заключил отвътре, преди преследвачите му да го видят.
Бе чул репликите на пострадалия убиец при телефонния разговор и по някакво чудо се бе спасил от двата куршума, забили се през вратата в стената до него. След това бе чул отдалечаващите се стъпки, но въпреки това бе изчакал цели десет минути, преди да се осмели да помръдне. А и след това се бе постарал да не вдига много шум.
После се бе обадил на Фос, използвайки телефона на бюрото — вярно риск, но неизбежен — и едва сега можеше да си позволи да се огледа.
Явно се намираше в някаква счетоводна фирма. Имаше два свързани офиса, трети — самостоятелен, приемна и малък склад. Нито следа от алармени системи, впрочем, семплата обстановка ги правеше излишни. Цялото обзавеждане едва ли струваше повече от десет, най-много петнайсет хиляди долара.
Вече се чувстваше малко по-спокоен — макар и далеч не в безопасност — така че се изпъна на дивана в големия офис. Адреналинът в кръвта му постепенно отшумяваше и той най-сетне можеше да си позволи лукса да обмисли вариантите, откриващи се оттук нататък.