Ако телефонният разговор, на който бе станал свидетел, не бе коварна клопка, убийците най-вероятно в този момент напускаха сградата. Това означаваше, че трябва да се съобразява само с полицията долу, а може би вече и горе, на етажа, от който бе избягал. Трябваше да приеме и двете възможности, защото място за грешки просто нямаше. А това поставяше на дневен ред простичкият въпрос: какъв да бъде следващия му ход?
— Какво по-нататък? — изненада се от изречените на глас думи. Огледа се, обезпокоен, че може да са го чули, поклати недоволно глава, стана и се отправи към прозореца.
Оттук не се виждаше нито Бийчър, нито Грейвсенд, само част от Трето и ъгъла на кръстовището, където Део би следвало да го чака.
Със сигурност чака, поправи се той.
Попи потта по челото си със салфетка, която взе от бюрото. Когато свали ръка, видя кръвта.
Загледа се в окървавената салфетка, но не защото раната го притесняваше. Мислите му се върнаха към Студения, труповете и съдържанието на втория сейф, което сега лежеше заключено в куфарчето.
Рано беше да търси отговори на въпросите, които го вълнуваха. Можеха да почакат, докато не се справеше с по-належащите проблеми.
Грег се разходи из апартамента, намери в килера аптечка и с помощта на стенното огледало залепи дълбокото порязване на челото си. През цялото време обмисляше как да се измъкне оттук.
Да се измъкне…
По-късно, когато се озовеше на свобода и си починеше, щеше да анализира случилото се. И щеше да потърси решение на проблема с младите убийци.
И най-вече със Студения.
Сега просто трябваше да слезе по стълбището.
Опря ухо на вратата, остана заслушан няколко минути, избра подходящ момент, ориентирайки се по шума навън, отключи без повече двоумене и излезе в коридора.
Бързо, но без да тича, се насочи към шахтата на стълбището. Открехна вратата и отново се вслуша…
Гласове. Спокойни и уверени — гласове на професионалисти. Но не на убийци. Разнасящи се отгоре, а не под него.
Със спокойствие, идващо само след години хладнокръвни кражби, той бавно заслиза надолу по стълбите.
Спря за малко на двайсет и пети етаж, колкото да успокои дишането си и продължи да слиза, този път малко по-бързо.
Трупове нямаше, убийците си бяха отишли, така че единствената улика в ръцете на полицаите щеше да бъде грозното кърваво петно на девствено белия мокет. Напълно достатъчно, за да им даде основание да извикат подкрепления. Лабораторни техници, детективи, повече патрулни коли, които да отцепят района на блока.
Имаше сигурно още няколко минути, но едва ли повече от пет. А най-вероятно дори още по-малко. Но едно нещо бе извън всякакво съмнение.
Спасението се намираше долу.
Петнайсети етаж.
Десети.
Втори.
Партер.
Сутерен.
Той спря пред вратата за най-горното ниво на подземния гараж. Беше масивна — врата, предназначена да блокира шума и газовете на колите, така че бе безполезно да се опитва да чуе нещо през нея.
Съжалявайки, че не е още с качулка над лицето си, той си пое дълбоко дъх, отправи кратка молитва към Всевишния, отвори вратата и мина през нея.
Тръгна плътно покрай северната стена на гаража в тясната пътечка между колонките, маркиращи клетките за паркиране и самата стена. Беше установил, че това е единственото място, останало извън контрола на телевизионните камери на вътрешната система за сигурност.
Камери, които — беше убеден, че е така — контролираха местата, където полицаите още не бяха стигнали.
Грег предпазливо надникна над капака на колата пред себе си и за пръв път можа да огледа добре входа на гаража.
Алуминиева мрежа, навивана на руло от зъбна предавка. Двигател, задействан от дежурния, посредством бутона на хидравличната система на вътрешната стена или дистанционно на приближаваща кола. Лека конструкция, изпълняваща по-скоро декоративна роля, отколкото като елемент на системата за сигурност, напълно годна да попречи на нежеланите посетители да влязат.
Но не и да излязат.
Той се промъкна странично покрай предавателната кутия, приближи се до високия три метра отвор на вратата, надзърна през мрежата и замръзна при гледката на двете полицейски коли, блокиращи кръстовището на Грейвсенд и Трето. Бавно се изтегли назад, сложи куфарчето на пода и го отвори.
Моментът не беше подходящ да използва любимите му високотехнологични средства за взлом и да решава главоблъсканици. Така че откачи от дъното на куфарчето малка секира.